* * * * *
плаках пак…
за Теб и онова
разбиране…
което се изгуби между
вятъра…
отдавна…
бях дете, а ти си
тръгна…
там – във светлото…
остави ме объркана…
в една полуреалност…
със изкривено от
сълзите
съществуване…
с размити по стъклото
капки дъжд…
със слънце…
вече незатоплящо…
студено ми е…
много много дни…
но свикнах повече да
Вярвам
в себе си…
в сърцето си….
в една душа обречена
на вечно лутане…
някъде към Вечното…
за теб си мисля…
Винаги когато слънчев
лъч…
на челото ми в утрото
почука…
до болка вия, плача
и без глас…
опитала от всичко
да се скрия…
И пак Сама ще трябва
да реша…
да оцелея
или да изчезна…
в една мечта
за малко ще се приютя…
а после пак
с реалността си
ще се слея…
* * * * *
