За свободата…
Във мислите ми пак се гонят птици,
облечени в карирани пера
и черното на моите зеници,
пронизват със безкрайна синева.
Прошепвам им, че вятърно обичам,
че имам и магически крила
и вечно на далечното се вричам,
във облачно-прозрачна тишина.
А после боса скитам по перваза
на силната ми атомна душа,
преглътнала тегобите на „Аз“-а,
отново съм разлистена. Блестя.
Остава в мен една мечта – надежда,
търкулната по звездния ми път,
а той към свободата ме отвежда,
в която мойте истини шептят.
09.10.2018г.
Елица
