Препускат през времето мислите, чувствата, знаците. Водят все натам – към онова позабравено Някъде. Спускаме се по улеите на тъгата. После разперваме крила и политаме нагоре, към слънцето. Нашата временна опорна галактическа точка. Следваш мен. Следвам теб. Вълшебните ни коловози се сливат и очертават пътеката. Вятърът се усмихва и ни завихря в своята магическа игра. Часовниците ги няма. Стрелките са счупени в останалото зад гърба ни земно пространство. Очите пак са изпълнени с мечти, а ирисите отразяват светлината от замислените звезди. Познаваш този път. Той е вътре в тебе и просто е чакал да бъде събуден. Заминаваме далеч. Там няма страхове, а посоките се сливат във вечно пулсиращи окръжности. Аз съм бяла. Ослепително бяла. А ти отново можеш да се трансформираш в птица. Душите ни бият във ритъм синхронност. Забрава няма. Кълбото на вълшебната история се разплита. Води ни у дома. Онова място заровено дълбоко в съзнанието, което пази босите ни стъпки, хаотичните ни мисли, грешките и прошките, хлапашките ни обещания, чистата радост от съществуването, и любовта – първоизточник на цялото. Пак те обичам. Пак ме обичаш. Но вече сме други. Животът ни е низ от равновесия. В нашия свят там, в далечното планетно ти си на север. Аз съм на юг. За малко. После и двамата – горе, в безкрайното. И дишаме. А от нас блика светлина. Тихо е… И всичко е докрай осъществено. Във полосата деляща световете. Завинаги.
ще
бъда там разперила крилата
на
точката за размисъл и време
отворила
докрайно сетивата
от
огъня ми вятърът ще вземе
душата
ми в скалата ще попие
минутите
ще станат коловози
и
нов живот сърцето ще открие
в
космичните усмихнати чертози
Елица
11.10.2016г.
*****
