Трепет...

NOTE: Вчера прочетох едно разказче при Катя и ми хрумна нещо интересно – съчиних едно разказче по един спомен за една ситуация с най-добрия ми приятел от детството и едно безпаметно влюбване като ученичка, което ме държа бая дълго, докато обекта на желанията ми не ме поля със студен душ след като имах неблагоразумието да му споделя чувствата си… Е… после ме търсеше, като приятел или нещо повече, но аз угаснах и се радвам, че времето ни дистанцира един от друг. Май първата по-сериозна любов винаги е разочароваща… Несъзнателно разбих сърцето на най-добрия си приятел и закономерно след това и аз бях с разбито сърце! Отдавна не мисля за всичко това – така е трябвало да стане. Да бъде извървян този път… Просто разказчето ме върна към нещо и го описах на един дъх…

Приятно четене на който ще надникне!:)

Eли

---

Трепет…

Стана и топло в дискотеката. А и пластовете цигарен дим се стелеше като мъгла. Песента почти привършваше. Плесна с ръце. Завъртя се в кръг. Разтърси коси. После се отправи към масата, където бяха седнали с момчетата и момичетата от компанията.
- Май ми се тръгва.
Той се надигна.
- И на мен ми омръзна тук. Ще те изпратя.
Метна му една ослепителна усмивка.
- Страхотен си. Както решиш.
После се огледа. Той още стоеше изопнат като струна до бара. Просто стоеше и наблюдаваше. Не реагираше по никакъв начин на музиката. Очите и дълго го изпиваха. Какво толкова му харесваше. Знаеше как се казва, че е страхотен китарист, че е и спортист, но едва ли щеше да спре някога погледа си върху нея. Тя не беше от вървежните красавици. По-скоро се определяше като нестандартна лудетина. Въпреки това се усещаше привлечена от това момче. Дали беше влюбване все още не знаеше. Но нещо се случваше в дълбините и.
После се обърна и намигна дяволито на най-добрия си приятел.
- Поемаме ли по стъпалцата надолу?
Той само кимна и двамата тръгнаха да се провират в тълпата заляла дискотеката. Когато минаха покрай обекта на желанията И тя му хвърли жаден поглед. Той не я отрази изобщо. Гледаше безцелно към дансинга. Напуснаха бързо дискотеката.
- Ох, тези сандали страшно ме стягат. Ще ги събуя и ще шляпам боса.
Приятелят и се усмихна. Лудетина. Помисли си.
- Само да не ти се изранят ходилата и да трябва да те нося надолу метната на рамото ми.
Тръгнаха по стръмните стъпала към центъра. Тя го хвана небрежно за ръка, усмихна се на себе си и заподскача по терасите.
- Искам да ти кажа нещо.
- Казвай – стана му любопитно.
- Ама обещай да пазиш тайна.
- Обещавам. Казвай.
- Май съм влюбена – изстреля тя.
Опаааа. Сигналната му лампа светна. Май дойде момента да поговорят по наболелия го въпрос. От години драскаше името и по всички тетрадки. Винаги беше насреща, когато тя имаше нужда. Когато свиреше на китарата – правеше го само за нея, за да види усмивката и и онова вълшебно пламъче в красивите зелени очи. Сякаш ток премина по цялото му тяло.
- И какво ще правим сега? Кой е щастливеца? – опита се да звучи закачливо.
- Ами един китарист. – изтърси тя направо. Леко се подсмихна в тъмното. Продължаваше да подскача по стъпалата с босите си крака. Усети как той я стисна по-здраво за ръката. Замълча.
- И какво смяташ да правиш? – попита я.
- Ами незнам – гласа и прозвуча някак глухо – Далечен ми е някак, но изпитвам нещо, всеки път като го видя. Тая вечер беше горе – в дискотеката.
Малкото пламъче в дълбокото му изведнъж избуя. Ехаааа – явно е споделено. Китарист. Горе в дискотеката. Разбрала е за чувствата му и най-накрая е решила да си поговорят и да се обяснят. По нейния си нестандартен начин. И отдалеч отдалеч. Замисли се как да продължи разговора.
- Как да ти помогна?
Тя вдигна рамене. В интерес на истината той го познаваше. Свиреха в една група. Но как да му каже да ги запознае. Самата тя не беше все още наясно как трябва да бъдат реализирани в реалността чувствата които изпитваше към непознатото момче. Замисли се.
- Виж, Тоше, ти го познаваш.
Малкото пламъче вече беше развихрен огън. Само още една думичка и просто щеше да я вдигне във въздуха, давайки израз на отдавна разтърсващия го копнеж. Запази самообладание, но продължи да стиска силно малката и ръка.
- И какво ще правим сега?
Тя пак вдигна рамене. Босите и крака пееха под стъпките.
- Може пък да ме запознаеш с него, някога?
Той се сепна.
- Но ти ме познаваш. От това нашето познанство по-голямо здраве му кажи.
Тя не го разбра. Пак беше потънала в мечти по китариста.
- Както и да е. Не трябваше да те занимавам с това.
- Не, кажи ми. Сега няма да мога да спя.
Тя се извърна. Усмихна му се. Боже как си го обичаше – най-добрия и приятел. Защо пък да не му каже.
- Дидо – едва чуто промълви. – Вашия соло китарист.
Сякаш го удари камък засилен с 250 км/ час. „Дидо“ – солото им. Оня чук. Дето знае само спорта и соло китарата. Лелеее как щеше да се изложи. Стана му мъчно. Инстинктивно пусна ръката и. Замълча. Почти бяха стигнали до блока и.
- Тоше, забрави го тоя разговор. Каквото – такова.
Той само леко подсвирна с устни. Прегърна я топло в огромната си мечешка прегръдка и се разделиха.
Много години по-късно щеше да и признае, че докато са водили този разговор у него е просветнала надеждата, че могат да бъдат повече от най-добри приятели, но проблясъкът е бил кратък а после е последвал леден душ. Но въпреки това той беше продължил да я обича.

16.05.2017г.
Ели

*****

За Самсара и самотата....

NOTE: В интернет попаднах на статия за т.нар. затворен цикъл Самсара и момента, в който душата достигне такова ниво на енергийно развитие, че да желае да напусне Самсара и да се понесе свободно т.е. да приключи с реинкарнационните процеси. Сигурните признаци за готовност за напускане на Самсара били: желание за усамотение, висока степен на търпимост, смирение пред обстоятелствата - резултат от прозрението, че те са програмирани от Висшия Аз. При мен я има високата степен на търпимост и смирение пред обстоятелствата! От 14 години търпя ежедневно нещо, което калява душата ми, прави ме силна, устойчива и дисциплинирана, но същевременно и емпатична, нежна и всеотдайна. На два пъти опитвах преди години да променя ситуацията, но поради една или друга причина не се получаваше. Спрях да опитвам и се понесох в ритъма на течението. Всеки ден намирам време за усамотение и съмовглъбяване - чета си разни неща, пиша стихове, слушам музика, която помага на съзнанието ми да се рее свободно само горе във високото! Тези дни си мислех, че толкова дълго жадувах за една промяна в битието ми, а тя не се случва и не се случва, че след толкова изтекло време вече незнам дали точно тази промяна искам и дали това е нещото, което ще ме направи по-щастлива в настоящия момент, защото с времето се научих да бъда щастлива и в обстоятелствата, които не мога да променя. После прочетох един интересен разказ за самотата при Катя (troia) - Самотник. Нейния герой ми прилича на мен. Знае какво иска, но е минало много време през което не го е получил и е достигнал до момента, в който се чувства уютно в усамотението продукт на обстоятелствата, но без да губи мечтите, които обаче вече не смята за нужно да изрича на глас и за обезателно осъществими. Накрая той определя мечтаната партньорка с думите „Да бъде скучна като мен”. Това ми звучи с много тънка и интересна самоирония. Той знае, че не е скучен, но му е интересно да се определи като такъв от гледна точка на самотата си и да помечтае за също толкова интересна самоиронична партньорка, с която споделената самота да му помогне да излезе от затворения цикъл и да открие своето истинско вселенско място. :)) Спомних си и един разговор от преди няколко години. В него въпроса беше Какво е любовта? Той се бе определил като безинтересен, скучен, пишещ глупости, заяви че не е хубав, но в моето съзнание той бе изградил образ съчетаващ волната младежка артистична полетност със сериозната хладна анализаторска дистанцираност, продукт на професията му и вероятно натрупан горчив житейски опит. Заключих отговора на въпроса Какво е любовта точно в три думи – Някой като теб! :) А после по един интересен начин му прочетох едно написано от мен стихотворение, в което сега като се замисля май му посочих пътя за излизането ни от Самсара! ;) Та и героя на Катето – сигурна съм че някъде там – в малкото уютно кафене на ъгъла на улицата на която живее, на работното му място затрупано с чертежи и папки, на романтичната пейка под салкъма в парка по алеята, по която обича да се разхожда, на автобусната спирка на която чака, когато вали и не може да отиде до работа пеша или пък при бутката за вестници, от която всяка сутрин си купува пресата за да се осведоми накъде върви света го чака среща с неговата сродна душа – скучна, но по своему вълшебна и интересна, предопределно да държи ръката му и да го отведе до Мястото – онова вселенско кътче до което е генерирано да стигне и където дори мълчанието между двамата ще носи уют и спокойствие. Просто трябва да извърви предопределените крачки до миг Случване, като крачките включват и такива ситуации като тази с дамата в бара! Ситуации носещи опитност и спомагащи душата да открие своята най-комфортна и адекватна траектория на вибриране и сбъдване!

Просто имах настроение да си поразсъждавам над самотата, реинкарнациите, замислящите неща на които попадам докато сърфирам в мрежата и да си спомня един кратък разговор и нещо интересно направено от мен преди години, неща които ми носят топлинка и нежност през времето и пространството....

Ели

---

Послепис:

Катя има навика да скрива разказите в архива и линка в моята бележка в един момент може и да не работи, затова си позволявам да го препечатам под линия. Той е кратък:

Самотник

Седеше сам на бара и допушваше поредната цигара. Обичаше това място. Едно от многото, които посещаваше за разнообразие. Заведението беше потънало в сумрак. Приглушените светлини -  малки цветни топчета играеха по лицата на хората. Придаваха им извънземен вид и внушаваха чувството за усамотение. Всичко беше илюзия. Поне за него. Имаше остро зрение и не пропускаше нищо. Дори най-малкият жест, мимика, движение бяха важни. Тялото никога не лъжеше за разлика от думите. Обичаше да наблюдава посетителите като детектив на местопрестъпление. Често се опитваше да отгатне техните мисли, вълнения и чувства, причините довели ги до тук. Страстите, които тлееха в тях готови да избухнат след поредната чаша питие и дори неволно докосване. Да видиш невидимото, да узнаеш скритото беше толкова вълнуващо! Като пътешествие в ума на другите, но без тяхното разрешение.

Рядко му обръщаха внимание. Обличаше се обикновено, не ухаеше на секси парфюм, придаваше си отегчен вид. Предпочиташе да е сам. Е, понякога ставаха грешки както тази вечер.

-          Как си? Ако искаш може да ме почерпиш. – седна до него младо момиче с опипващ дрехите му поглед.

 Беше с впита  тъмно зелена рокля, която не спестяваше нито една извивка на тялото. Ръцете й трепереха. Запали нервно цигара. Личеше си, че скоро се е гримирала.  В бързината не беше успяла да заличи двата страстни белега на изящната си шия.

„Проститутка” – веднага прищрака в него червената лампичка.

Усмихна й се вежливо, но гласът му прозвуча студено:

 -          Нямам пари.

Тя направи кисела гримаса и бързо му обърна гръб. Обходи с поглед останалите клиенти в бара. Трябваше й платежоспособна плячка. След минута се отправи поклащайки бедра към сепарето в дъното.

Той погледна часовника си. Отдавна беше минало полунощ. Стана и се отправи към изхода на бара.

На другата сутрин се засече със сестра си в кухнята. Тя както винаги бързаше за работа. Естествено не пропусна да го попита:

-          Е, как беше снощи? Нещо ново?

-          Ами беше интересно. – смотолеви той.

-          Стига с това интересно. Намери си най-после момиче. Стига си скитосвал. Обичам те, но като се държиш така ме ядосваш. Знаеш ли изобщо какво искаш?

Той замълча. После се подсмихна тайнствено.

-          Трябва да е скучна като мен.

И се засмя малко тъжно.

автор

Катя Иванова

http://troia.blog.bg/

 *****

***

Момичето с разплаканите очи....

NOTE: Днес синът на кръстницата ми ми изпрати една стара снимка, на която сме с майка ми и баща ми преди близо 30 години. Те са млади и прекрасни, а аз съм дечко на гърдите с лента Отличник. Стана ми толкова мило и съм толкова благодарна на кръстницата ми, че пази тези хубави спомени и си ги споделяме хей така в неочаквани моменти. Поплаках си, защото майка ми и сега след цели 26 години продължава неистово да ми липсва. Една част от душата ми си отиде с нея и тази празнина нищо и никой не може да запълни. Болката стана по-поносима откакто си имам Жоро и сладките ни момченца, но едно пламъче тлее у мен през световете с вяра, че ще дойдат вълшебни времена и пак ще се прегърнем с мама, завинаги! После следобеда прочетох при Катето (troia)  Приказката за момичето с разплаканите очи и останах много впечатлена. Прехвърлих се при Вальо (valben) и там се срещнах с първообраза на историята. Ненадейно ме споходи вдъхновение, седнах и измислих продължение и една възможна развръзка на това вълшебно повествование. В моята приказка втъках елементи от любими филми, които са оставили трайни белези в съзнанието ми – от филма „Кил Бил” си взех идеята за жйлтите дрехи на героинята и вълшебната рапира, с която тя въздаде справедливост, а то „Онова прекрасно някъде” с Рой Дюпюи си взех идеята за потапянето в магическите води на езерото, достигането до тотално смъртно състояние и освобождаване на духа, а накрая  възраждането за нов живот на пречистените от отровата дух и тяло.  Катето каза, че се е получило добре. Измислих образа на феята на езерото, покрай мислите за майка ми. Никой и нищо не може да разруши майчината обич и спаситалната сила, която тя крие в себе си.  Надявам се, че тези които надникнат в този пост ще усетят магията, която ме владееше докато писах. Разказчето е написано буквално на един дъх!

12.03.2017г.

Ели

---

Ето първообразите на вдъхновението:

Вальо

http://valben.blog.bg/poezia/2017/03/11/prikazka-za-momicheto-s-razplakanite-ochi.1514725

Катето

http://troia.blog.bg/tq-i-toi/2017/03/11/prikazka-za-momicheto-s-razplakanite-ochi-2.1514856

А ето и моето повествование:

Момичето с разплаканите очи....

/някакво продължение по разказите на valben и troia/

Отново бе нощ по Пълнолуние и звездите огряваха гладката сребърна повърхност на езерото. Този път девойката със златиста коса беше облякла жълт панталон и жълта риза, а в ръцете си държеше рапира. Бе решена да защити принца от покварените желания на злата вампирска вещица. Големите и очи отразяваха лунната светлина. Тази нощ в тях нямаше сълзи, а тиха решимост доброто да надвие кроежите на злото.  Някъде се чу писък на сова. Дърветата леко поклащаха клони в такт на вятъра и отмерваха стъпките на принца към омагьосаното езеро.

След миг се показа от края на гората и забърза към чудно красивата девойка. Привлече го светлината, която струеше от нея. Прилижи я и протегна търсещи ръце. Искаше да я приласкае в обятията си, двамата да се завъртят в страстен пирует и да се изгубят в безкрайното небесно пространство.  Но тя не помръдваше. Беше хванала здраво рапирата и очакваше. На около 10 крачки от нея принца просто замръзна. Не можеше да отдели поглед от красивото и лице и изящната фигура. Изведнъж задуха силен вятър и сякаш от нищото пред чудно красивата девойка от небесата се спусна жена с гарваново черни коси, остър нос и пронизващо сини очи. Черен плащ покриваше раменете и, а очите и мятаха светкавици.

-         Здравей, любими – отрони нежно – Призовах те и ти дойде.

Принцът изпадна във вцепенение. Започна да мести поглед от момичето със златните коси към чернокосата дама. Не знаеше какво да отговори.

-                    Чакат ни дълги и честити дни съвместен живот – продължи с омайващ глас вещицата – Вече познаваш моята компаньонка. От години изпълнява заповедите ми. Моето вълшебно огледало ми посочи пътя към теб, но ако беше ухапан от мен можеше да умреш. Моята отрова е смъртоносна. Затова изпратих Нея – един от най-верните си войни, единствената която устоя на отровното ми ухапване. Вероятно защото е дъщеря на магическата фея на езерото. Но, любими, да се съсредоточим над нас. Ще ти предложа невероятни изживявания в царството на мрака, жестока любов и страст, която само си сънувал, а накрая ще ти родя и деца – вампирска армия, която веднъж за винаги ще оттърве света от тази напаст – хората и техните романтични представи за съществуване.

Принцът я слушаше като хипнотизиран. Не знаеше нито какво да каже, нито какво да мисли. Опитваше се да срещне големите тъжни очи на златокосата девойка, но не успявя. В момента, в който вещицата свърши своята словесна тирада неочаквано златокосото момиче размаха рапирата, нададе вик и заби острието в гърба на злото. Вещицата се завъртя в пирует и се издигна над земята. Обърна се светкавично и изпрати мълния по момичето. Процеди през зъби:

-                    Така ли ми се отблагодаряваш за годините благоволение и за това, че те взех под своето покровителство.

-                    Ти не бе моя покровителка, а ме превърна в робиня. Милион години изпълнявам безропотно прищевките ти, но дойде време да сложа край. Няма да ти позволя да превърнеш чиста душа, като тази на принца в поредния роб и изпълнител на тъмните ти желания и низки страсти.

Момичето полетя във въздушното пространство и се понесе стремглаво към вещицата. Жълтите и дрехи проблеснаха на лунната светлина. Очите и искряха.  Рязко заби рапирата в сърцето на вещицата, а с ръка хвана и опъна черната и дълга коса. Свари вещицата непотготвена, но тя бързо се окопитила и успя да отблъсне удара, но рапирата остана в сърцето и. Раната ставаше все по-голяма и по-голяма. Вещицата започна да губи енергията си. Събра сили, обаче, с костеливи ръце успя да хване момичето за лактите и докато двете се бореха летейки заби кривите си зъби във врата на девойката. Започна да пие кръвта и, но това не връщаше силата и. Вещицата не знаеше, че рапирата в сърцето и е вълшебна и че веднъж прободена в това място, по Пълнолуние, със силата и е свършено. И така силите и я напуснаха. Постепенно вещицата отслаби своята хватка и златокосото момиче падна на брега на езерото. Вещицата се опитваше да извади рапирата, но бе невъзможно. Дойде и края – избухна силна бяла светлина, която се разпръсна на изток и запад, а след това тялото на вещицата се превърна в прах и се посипа във водите на езерото.

Зашеметен от случващото се, принцат се втурна към чудно хубавата девойка, която лежеше бездиханна. Отровата на вещицата беше проникнала в капилярите и и почти беше изпила живота на момичето. Лежеше със затворени очи. Тогава принцът дочу сякаш ехо над водите на езерото:

-                    Потопи я във водите и я задръж под водата, докато сърцето и напълно замлъкне. Потопи я... Потопи я...

Взе принцът девойката на ръце и я отнесе до езерото. Навлезе в него, след което потопи цялото и тяло под магическата вода. Остави я да лежи в мекото водно легло. Двамата застинаха, докато и последния дъх се отрони от гръдите на девойката и душата и напусна тялото. В същият момент принцът почувства, че трябва да я извади. Прегърна тялото и и я изнесе на брега. Не усещаше ударите на сърцето и. Положи я на меката трева, помилва мокрите и коси, целуна бледите и красиви устни. Взе ръката и в ръце и безмълвно отправи молитва към небесното, красивото момиче да се събуди. В същия момент заваля дъжд. Лека усмивка се появи на лицето на девойката. Тялото и потрепери, а в следващия миг тя отвори вълшебните си големи очи.  Погледна към принца и прошепна:

-                    Благодаря ти. Ти ме спаси. Благодарение на езерото, тялото ми е напълно пречистено от отровата на старата вещица. Години наред пиеше от кръвта ми, за да изглежда млада. До сега щях да съм мъртва, ако не бе връзката с вълшебната ми майка – феята на езерото, чията енергия не позволяваше на отровата на вещицата да ме погуби напълно. Когато ме потопи в езерото и душата ми се освободи, тялото ми се излекува, а силата на майчината обич ме възкреси за нов живот. Вярвам, че заедно ще открием начина да излекуваме и теб от отровата на вещицата. Усещам обич към теб. Нека дадем шанс на това красиво чувство да израстне и се разгърне.

Принцът я гледаше безмълвен. После я прегърна и сля с нея сърцето си. Беше безкрайно благодарен на феята на езерото.

12.03.2017г.

Елица