Снощи гледах едно много хубаво филмче – „If Only....”. Размислих
се. В дните просто си живеем. Не се замисляме за дребните неща. В забързаното
ежедневие толкова рядко казваме вълшебните думички на другия до нас. Обичаме,
но някак си свикваме да приемаме обичайните неща от живота ни за даденост. В
ежедневието не мислим за смъртта. За загубите, които понасяме. Смъртта я
запечатваме в конкретния момент. После към нея ни връща усещането за празнота,
за изгубване дори от самия себе си, в определени мигове. В ежедневието смятаме
едва ли не, че ще живеем вечно, че ще имаме време да кажем и да свършим всичко.
Отлагаме думите, отлагаме случванията, вярвайки наивно че всичко тепърва ни
предстои. И имаме цялото време на този свят. А после изведнъж човекът до нас
изчезва и осъзнаваме колко мигове сме пропуснали, колко думи ще останат завинаги неизречени, колко мечти, които сме имали ще останат завинаги
несподелени и несбъднати. У нас бавно и мъчително се настанява чувство на
недооценена споделена нежност с другия. Чувство на студ и вина. Вина, че в
конкретни мигове сме избрали себе си, а не човека до нас, че не сме избрали
Нас. Вина, че сме забравили просто Да Обичаме – без очаквания, без надежди, без
изисквания, без укори. Единствено заради силата на самото чувство да обичаш
другия до теб, другия вътре в теб. Вярвам, че вдействителност е така –
осъзнатото чувство на Обичане предпоставя саможертвата в името на другия,
независимо дали се касае до живота му, до щастието му, до вярата му, до
реабилитирането му след куп грешки. Обичането е силата и мотивацията да се
променяме. Да прощаваме на другите и на себе си. Да се самоконтролираме и
излизаме от контрол. Да бързаме бавно в безкрайните минути на самота и
споделеност. Обичането във всеки миг, в който поемаме дъх на този свят
притъпява болката от предположението : „If only….”, когато се
случи да загубим някого или нещо.... Обичането е универсален лек, пълноценно
изживяване на самите нас вътре в нас и в хармонична симбиоза с околния свят и
другите.
„Само ако можеше....” да не забравяме да
мислим за това чувство по този начин всеки ден...., но за съжаление живота е
устроен по друг начин и след всеки край било то физически или духовен,
неизбежно остава чувството на недостатъчно обичане .... в теб и в другия.... Но
това не пречи да се бориш със себе си всеки ден и променяйки себе си да
променяме света около нас. Кой знае – може при такива обстоятелства
предположението „If only….” да има друго звучене или пък да дойдат дни, в
които човек изобщо да не разсъждава над възможната друга алтернатива. Все пак
както казва Оскар Уайлд във „Ветрилото
на лейди Уиндърмиър” – „Всички ние сме в канавката, но някои от нас гледат към
звездите”....
* * * * *
