Издигане...

Издигане…

             „неизбежното
                             трошащо настояще...“

              Out

Със устни тебеширени целунах,

тъгата ми изхвърлена през рамо.

Дали Да бъда тихо се вълнувах

във центъра на времето поспряло.

Загледах се във миналите стъпки

и пак докоснах старите си клетви,

побиха ме неистовите тръпки,

на куп мечти заключени във клетки.

Прегърнах настоящата си същност,

разбрах, че силата от мен извира,

написах на дланта си просто „Мъдрост“,

а после продължих да се издигам.

07.08.2019г.

Елица

Изчезнала със вятъра…

Изчезнала със вятъра…

Отивам си със вятъра в нощта,

препускам като хала през полята,

а ти оставаш късче тишина

и пламъкът ми стоплящ сетивата.

Тъй близки сме, но също и далеч

във земното разрязано пространство,

гори във тебе вечната ми свещ,

във мен пулсираш с кротко постоянство.

Най-често си играем на любов,

по прашните пътеки на съдбата

и ти оставаш мой, ала суров,

докато галиш в мене светлината.

До друга крачиш там – в реалността,

наричаш я начало и безкрайност,

но търсиш вечно моите крила

усмивката ми – пареща омайност.

Не мога да преборя твоя страх.

Опитах се. Не ми се получава.

И май че най-накрая те разбрах –

с мълчание любов се съхранява.

Добре тогава. Нека да мълчим.

Сама отпивам чашата със вино.

На общата жарава ще горим.

Съгласна съм, прошепвам го щастливо.

07.08.2019г.

Елица

*****