Някога...

„Настана тъмнина.
Прокапа восък
някъде върху скалите.
Когато слънцето
видяхме после,
вече не летеше никой.”

Александър Бах

Някога...

угаснаха звездите стана мрак

морето разлютено все бучеше

а нашия далечен ведър свят

поробен от смъртта мълчеше

зарових там до старата скала

пет амулета – рожба на сърцето

а после със пречупени крила

подирих туй което бе отнето

така достигнах синята Земя

във опит обичта ти да си върна

превързала ранената душа

една надежда тиха ме обгърна

вървя сама от хиляди лета

и следвам твойта огнена посока

когато нощ настане съм звезда

а в дните съм една река дълбока

отново ще се слеем във едно

и светлина за вечност ще избликне

това което нявга е било

възкръснало в безкрая ще притихне

17.04.2017г.

Елица