Трепетно…

Трепетно…

Трепти ли в теб един забравен стон

отронен от сърцето ми в безкрая,

вълшебната усмивка, песента

и стъпките ми водещи към Рая?

Обичаш ли немирната душа,

с която все към теб съм устремена

и танците ми парещи в дъжда,

когато съм от облак окрилена?

За теб оставам вятърна река,

която във дълбокото ти грее,

която спазва древни правила,

орисана сред бури да живее.

Защото сме измислени така –

две птици верен страж на светлината,

през нас протича тихо вечността,

досбъдната докрай сред синевата.

12.02.2019г.

Елица

Нямо единение…

Нямо единение…

Понякога върба съм във съня,

а друг път съм бреза непоклатима,

сълзите в мене капят със дъжда,

душата ми остава неранима.

Потапям клоните си във река

или ги пращам вятъра да гонят,

невидимо се сливам със нощта,

докато мислите ми тихичко се ронят.

Накрая се превръщам във звезда

и твоите пътеки все огрявам,

защото съм се клела да трептя

и твоя пламък вечно да спасявам.

Закриля ни една любов,

родена там - във пето измерение,

знам пътя и тъй труден и суров,

ще ни запази в нямо единение.

12.02.2019г.

Елица

Не съжалявай...

Не съжалявай…

Не съжалявай, друго е сега

препускащото в костите ни време,

а моята лъчиста синева,

отхвърля всеки ден по малко бреме.

Невидими са нашите криле,

във други измерения говорят,

с копнежите на звездното небе,

от Бог те незабрава молят.

Пътека ни е вечната любов,

оставят в нас скалите отпечатък,

живота ни предречено суров,

през пръстите изтича все нататък.

Досбъднати ще бъдем с тебе пак -

два пламъка пулсиращи с надежда,

от слънцето невидим светъл знак,

към бъдещето вятърно отвежда.

12.02.2019г.

Елица

*****