На Феникса – любима и жена...

На Феникса – любима и жена...

Към себе си пътувам отдалече

Преборила вселените страха

А вярата ми вятърът обрече

На вечно търсене до края на света

Сама творя надежда и реалност

По някакви космични правила

Любов дарявам с крехка всеотдайност

Във моята изстрадала земя

На птиците съм огнена сестрица

На Феникса – любима и жена

Във моята изгаряща десница

Аз меч държа а също свобода

Земята днес е моя златен пристан

Но в бъдното аз пак ще отлетя

За смелите живота е измислен

Във приказка от хиляди лета

Пази ме във душата и сърцето

Шепни ми със магичен глас

Ще ни спаси за вечността небето

Настъпи ли финалния ни час

17.04.2016г.

Елица

За доверието...

NOTE: Днес се видях с Дани. Минаха повече от два месеца от последната ни среща. Споделих и всичко, което ми се случи от края на януари до сега. Анализирахме ситуациите, помогна ми да намеря възможните отговори на много от преживяванията. Все още ми е тежко, но съм достатъчно силна да правя избори и да си ги отстоявам решенията. Когато една ситуация е патова, тя просто е патова и не ти остава нищо друго освен да се примириш и да продължиш напред по някакъв възможен път. Отдавна съм избрала да бъда преди всичко майка. В момента, в който взех решение да родя поне две деца. Сега ежедневно си нося последиците на това решение, но не се оплаквам. Вчера водихме Боби на един детски лекар тук, във Варна защото кашля лошо и вдига температура. Споделихме на лекарката за проблема с детенцето. Тя го прегледа и някак съпричастно отбеляза, че ни се била паднала много тежка карма. Аз продължавам да вярвам, че Бог изпраща точно толкова изпитания, колкото душата може да понесе – нито повече, нито по-малко.  С любовта е същото – изпитваш я и я получаваш в количества, които можеш да понесеш в битието си и които са достатъчни душата да стои в равновесие.  Дани се радва че съм си подредила световете, но останаха още въпроси за обсъждане. Оставихме ги за следващата седмица. Пак на преден план е въпроса за прошката. Минаха 9години, а аз все така не мога да си простя. И вътре в мен зее една празна дупка. Изпитвам болка към самата себе си. Сякаш съм предала самата себе си. Дали някой ден ще съумея да си простя?! Дани се опитва да ми влее увереност, но за сега не се получава. Може би трябва да мине още време. Дори да си простя, не мога да забравя..., а незабравата дълбае като свредел в душата ми, сочи ме с пръст и повтаря неистово – „Ти сгреши, предаде си принципите...” Само обичта, която изпитвам ме спасява. Сега ми е най-важно да пазя границите си и вярата, че като майка притежавам механизмите за най-добра помощ за детето. Имам цел, която преследвам. И от която няма да се откажа. Споделих на Дани и за проблема с рехабилитационния център и че ни принудиха да си тръгнем без какъвто и да било адекватен мотив... Още съм гневна, но няма да пусна жалба срещу М. Времето ще изясни нещата и ще постави всеки на мястото му. Не смятам повече да се включвам в инициативите им, онова пространство е изчерпано както за детето ми, така и за мен. Ще намерим други алтернативи на лечение.  Лошото е, че едно приятелство също е изчерпано. Тя така избра, а аз вече не желая да бъда толерантна към такова поведение и демонстрации... Въобще... Сложен и шарен живот. Едни идват, други си отиват. Само едно единствено чувство в душата ми остава непроменено. Любовта в посока безвремие. Къде съм?! В хисторито, при песните и мълчанието. На спокойствие от всичко и всички. Прегърнала съм само вярата ми и.... пътувам – напред, и напред, и напред...

24.03.2016г.

Ели  

Аз бях...

снимка - интернет

За Егото…

Дали ще можеш някога да надскочиш Егото си?! Вижда, че засега е невъзможно. Оценката на другите е плашеща. Ами ако е реална и наистина нещо не им харесва и затова те отричат?! Трудно е да се погледнеш от страни, защото живееш живота, а после се опитваш да го опишеш. Да, по свой неповторим начин, но може би често той не съвпада със светогледа на другите. Можеш ли да им налагаш мнение или следва да бъдеш толерантен към различното?! Провокира те умишлено и получи за съжаление предполагаемия отговор. Оценките са важни за егоцентриците. Тя отдавна не е в техните редици. От както взе решение и си отиде. Хванал си се като удавник за сламка и сам не съзнаваш колко ти е важно хорското одобрение. Защо?! Та ти си неповторим. И самодостатъчен. Но някак все още не вярваш в това. А времето се търкаля неминуемо.  Променяте се. Може би преди няколко години щеше да поклати одобрително глава в синхрон с тълпата, но днес няма потребност от това. Ти също нямаш, но не го съзнаваш. А вече си на средна възраст. Страхуваш се от смъртта и я възпяваш. Защо?! За да бъдеш псевдо героя в очите на другите?! Те са тълпа и еднаквостта в мнението им е равнозначно на обезличаване. Имаше нужда да ти изкрещи без глас, че любовта не иска да си ходи. Затова се опита да те отрече. Силно и недвусмислено. На два пъти. Сега разбираш ли?! Взе ти камиончето и го подържа в ръка. А ти какво направи?! Удари я през ръцете без дори да си дадеш труд да видиш, че в другата си ръка държи кукла. И камиона и куклата се счупиха. Равновесие. Отрече нещо без дори да знаеш защо. Отрече съждения за чувства, които касаят само теб. Отрече другата половина на собствената си същност. Като първосигнална ответна реакция. Продължаваш да си непорастнало дете. И сам не си вярваш, че постъпваш правилно. И напук на всичко твоето дихание продължава да има значение за нея. Такива са тези от категория Алфа. Обичат завинаги и се опитват да бъдат близо до обичаните си. Съжалява, но там си. От ляво до десния завой на всяка от житейските И задачи. И стълпотворения. Едновременно си е отишла, но и продължава да е част от теб. И пак ще те отрича, заради зануляването. А ти продължавай да летиш в мъглявината Омега. Кентавър пази Алфа и Проксима. Посоката отдавна е избрана. Не зависи от теб и твоите решения. Само звездите знаят. Пази храма си чист. Това все още ти е малко трудно.  Но не спирай да опитваш.  И не забравяй – щастливи са само тези, които мечтаят и са готови да платят цената, мечтите им да станат реалност. Изпраща ти това писмо по птиците. Най-важно е да отговориш с душата си. Думи може да напише всеки, но не всяка душа говори…

07.12.2015г.

Елица

А заедно сме толкова силни…