Земен водовърт...
Виновна пак е самотата,
вибрираме с протегнати ръце,
бездумно тегнат правилата,
над нашто вятърно сърце.
Преглъщам те на ситни глътки,
а после те сънувам със крила,
от твоите далечни стъпки,
дочувам екот във нощта.
Душата ми пак приютяваш,
политаме преплетени така,
а после тихо се смаляваш,
оставяйки ме пак сама.
На утрото се уповавам
и следвам своя звезден път,
но знай – докрай ще те спасявам,
във този земен водовърт.
20.01.2018г.
Елица*****
