Среднощна среща…
на мама
Усетих звън, далечна песен
и тебе, мамо, аз видях,
по път прекрасен и отвесен
напредвах бавно и летях.
Ти обич прати по дъгата,
целуна моето лице,
а после нейде в синевата,
преплетох с тебе аз ръце.
Въртяхме се спирално бели,
потънали във тишина,
през куп тегоби оцелели,
родихме звездна светлина.
Тъгата ми превърна в радост,
следи към бъдно начерта
и ме дари със вечна младост,
по стари древни правила.
Безкрайна вяра в мен покълна,
а ти от нея стрък си взе,
а после с нежност ме прегърна,
в едно космическо поле.
Прошепна „Дъще, пак сме двете,
невидима съм, но горя.
Ще дойде край на нашто бреме,
отново с теб ще си шептя“.
Една сълза пролях горчива,
погалих нейното сърце,
и бях за миг аз пак щастлива,
тъй както помня от дете.
Любимият без глас пророни
„Ще пазя твоята душа,
по ред забравени закони
със теб ще случим вечността.“
А мама кротко ни помаха,
„До скоро, дъще, във нощта“,
а после вятърно угасна,
на първата зора в кръга.
12.07.2018г.
Елица
