Безмълвна липса…
Една безмълвна липса ме затиска,
зора когато вънка заблести,
мълчание гърдите ми притиска,
във мен се блъска тихо и лети.
Далечината бавно избледнява,
а в нея силуета ти тъжи,
една частица време съхранява,
изгрелите във нощите мечти.
Оставаш в мен – тъй светъл и пречистен,
парченце нежност в моята душа,
сред купища надежди доизмислен,
любим рефрен и спомен от съня.
Прегръща те сияйната ми сянка,
под синьото неоново небе,
а вярата ми – огнена стопанка,
на твоето измъчено сърце,
полита във незнайното пространство,
над хиляди морета, планини,
с нестихващо щастливо постоянство,
се стрелва в теб и атомно тупти.
Усещаш ли ме – скрито стръкче радост,
потънало във твойта тишина,
гаранция за вечната ни младост
и пътя ни облян от светлина.
Ще се стопи тъгата ми огромна,
ще ме прегърнат двете ти ръце,
а истина красиво животворна,
единствено към мен ще те зове.
04.05.2018г.
Елица
*****
