NOTE: Върнах се към нещо
писано преди 4 години (на 31.01.2013г.) - Зимни ветрове и един кратък мисловен анализ, който съм писала по повод това мое стихотворение във Фейсбук.
Ето какво съм написала тогава: "Зимни ветрове... Често и синапено зрънце вяра е достатъчно да те
движи напред... По извървения до тук път срещнах хора - майки, деца,
бащи и техните съдби, които ми показаха напълно ясно и безусловно, че в
този наш объркан свят единствен смисъл имат здравето и любовта! Без
всичко друго можем, но без тези две неща животът няма смисъл и е
обречен! Затова, хора, пазете здравето и във всяка секунда обичайте и
изпитвайте благодарност за всяко нещо, което ви поднася живота,
независимо дали е добро или лошо! Когато се раждаме никой не ни обещава
да ни бъде лесно, но не е ли именно затова живота тъй вълнуващо
прекрасен?!"
А днес препрочетох старото стихотворение и ето какво анализирах:
Правилата за живеене се променят, защото света в който
съществуваме се променя. Непроменена остава посоката Любов. В мислите си
пътувам далеч. През измеренията. И съм повече птица, отколкото човек. Отново
съм надянала крилата си и творя вълшебство след вълшебство. Тънката граница
между видимо и невидимо се стопява и всичко става възможно. Душата ми вибрира в
безвремие. И онази къща без ограда е моя вечен вълшебен пристан. Там
продължавам да държа любимата ръка. Топли ме светлината извираща от неговия
поглед. Слънцето грее и в нощта. Дъхът ни е изпълнен с доброта и споделеност. Мечтите
се сбъдват по вятъра. И сме някак вечни и безкрайни. Вярвам, че това местенце
го има някъде там и не е далеч времето, когато ще го достигна и с тялото и с
душата си.
