Със устрем….
Изпънати са вените назъбени,
поклащат се във ритъм със дъжда,
мечтите ми от минало пробудени,
отново се прокрадват във съня.
В зората виждам сянката далечна
на моята раздиплена съдба
и пак се чувствам някак вечна,
над хорската квадратна суета.
Прибирам в джоба кръгло огледало,
загърбвам с него всички страхове,
сърцето ми във бури оцеляло,
е пак камбана там – сред ветрове.
А обичта я слагам на перваза,
за да открадне мъничко небе,
тя няма да се сгъне във омраза,
заключена във двете ми ръце.
И продължавам пътя си нататък,
преглътнала обиди и лъжи,
разплатата ще бъде без остатък
от вражески начупени следи.
Аз знам ще дойде време да изгрея,
отново да съм вяра и компас,
във себе си със устрем ще прелея,
досбъдната в божествения глас.
23.10.2017г.
Елица
