Трепет...

NOTE: Вчера прочетох едно разказче при Катя и ми хрумна нещо интересно – съчиних едно разказче по един спомен за една ситуация с най-добрия ми приятел от детството и едно безпаметно влюбване като ученичка, което ме държа бая дълго, докато обекта на желанията ми не ме поля със студен душ след като имах неблагоразумието да му споделя чувствата си… Е… после ме търсеше, като приятел или нещо повече, но аз угаснах и се радвам, че времето ни дистанцира един от друг. Май първата по-сериозна любов винаги е разочароваща… Несъзнателно разбих сърцето на най-добрия си приятел и закономерно след това и аз бях с разбито сърце! Отдавна не мисля за всичко това – така е трябвало да стане. Да бъде извървян този път… Просто разказчето ме върна към нещо и го описах на един дъх…

Приятно четене на който ще надникне!:)

Eли

---

Трепет…

Стана и топло в дискотеката. А и пластовете цигарен дим се стелеше като мъгла. Песента почти привършваше. Плесна с ръце. Завъртя се в кръг. Разтърси коси. После се отправи към масата, където бяха седнали с момчетата и момичетата от компанията.
- Май ми се тръгва.
Той се надигна.
- И на мен ми омръзна тук. Ще те изпратя.
Метна му една ослепителна усмивка.
- Страхотен си. Както решиш.
После се огледа. Той още стоеше изопнат като струна до бара. Просто стоеше и наблюдаваше. Не реагираше по никакъв начин на музиката. Очите и дълго го изпиваха. Какво толкова му харесваше. Знаеше как се казва, че е страхотен китарист, че е и спортист, но едва ли щеше да спре някога погледа си върху нея. Тя не беше от вървежните красавици. По-скоро се определяше като нестандартна лудетина. Въпреки това се усещаше привлечена от това момче. Дали беше влюбване все още не знаеше. Но нещо се случваше в дълбините и.
После се обърна и намигна дяволито на най-добрия си приятел.
- Поемаме ли по стъпалцата надолу?
Той само кимна и двамата тръгнаха да се провират в тълпата заляла дискотеката. Когато минаха покрай обекта на желанията И тя му хвърли жаден поглед. Той не я отрази изобщо. Гледаше безцелно към дансинга. Напуснаха бързо дискотеката.
- Ох, тези сандали страшно ме стягат. Ще ги събуя и ще шляпам боса.
Приятелят и се усмихна. Лудетина. Помисли си.
- Само да не ти се изранят ходилата и да трябва да те нося надолу метната на рамото ми.
Тръгнаха по стръмните стъпала към центъра. Тя го хвана небрежно за ръка, усмихна се на себе си и заподскача по терасите.
- Искам да ти кажа нещо.
- Казвай – стана му любопитно.
- Ама обещай да пазиш тайна.
- Обещавам. Казвай.
- Май съм влюбена – изстреля тя.
Опаааа. Сигналната му лампа светна. Май дойде момента да поговорят по наболелия го въпрос. От години драскаше името и по всички тетрадки. Винаги беше насреща, когато тя имаше нужда. Когато свиреше на китарата – правеше го само за нея, за да види усмивката и и онова вълшебно пламъче в красивите зелени очи. Сякаш ток премина по цялото му тяло.
- И какво ще правим сега? Кой е щастливеца? – опита се да звучи закачливо.
- Ами един китарист. – изтърси тя направо. Леко се подсмихна в тъмното. Продължаваше да подскача по стъпалата с босите си крака. Усети как той я стисна по-здраво за ръката. Замълча.
- И какво смяташ да правиш? – попита я.
- Ами незнам – гласа и прозвуча някак глухо – Далечен ми е някак, но изпитвам нещо, всеки път като го видя. Тая вечер беше горе – в дискотеката.
Малкото пламъче в дълбокото му изведнъж избуя. Ехаааа – явно е споделено. Китарист. Горе в дискотеката. Разбрала е за чувствата му и най-накрая е решила да си поговорят и да се обяснят. По нейния си нестандартен начин. И отдалеч отдалеч. Замисли се как да продължи разговора.
- Как да ти помогна?
Тя вдигна рамене. В интерес на истината той го познаваше. Свиреха в една група. Но как да му каже да ги запознае. Самата тя не беше все още наясно как трябва да бъдат реализирани в реалността чувствата които изпитваше към непознатото момче. Замисли се.
- Виж, Тоше, ти го познаваш.
Малкото пламъче вече беше развихрен огън. Само още една думичка и просто щеше да я вдигне във въздуха, давайки израз на отдавна разтърсващия го копнеж. Запази самообладание, но продължи да стиска силно малката и ръка.
- И какво ще правим сега?
Тя пак вдигна рамене. Босите и крака пееха под стъпките.
- Може пък да ме запознаеш с него, някога?
Той се сепна.
- Но ти ме познаваш. От това нашето познанство по-голямо здраве му кажи.
Тя не го разбра. Пак беше потънала в мечти по китариста.
- Както и да е. Не трябваше да те занимавам с това.
- Не, кажи ми. Сега няма да мога да спя.
Тя се извърна. Усмихна му се. Боже как си го обичаше – най-добрия и приятел. Защо пък да не му каже.
- Дидо – едва чуто промълви. – Вашия соло китарист.
Сякаш го удари камък засилен с 250 км/ час. „Дидо“ – солото им. Оня чук. Дето знае само спорта и соло китарата. Лелеее как щеше да се изложи. Стана му мъчно. Инстинктивно пусна ръката и. Замълча. Почти бяха стигнали до блока и.
- Тоше, забрави го тоя разговор. Каквото – такова.
Той само леко подсвирна с устни. Прегърна я топло в огромната си мечешка прегръдка и се разделиха.
Много години по-късно щеше да и признае, че докато са водили този разговор у него е просветнала надеждата, че могат да бъдат повече от най-добри приятели, но проблясъкът е бил кратък а после е последвал леден душ. Но въпреки това той беше продължил да я обича.

16.05.2017г.
Ели

*****

За Самсара и самотата....

NOTE: В интернет попаднах на статия за т.нар. затворен цикъл Самсара и момента, в който душата достигне такова ниво на енергийно развитие, че да желае да напусне Самсара и да се понесе свободно т.е. да приключи с реинкарнационните процеси. Сигурните признаци за готовност за напускане на Самсара били: желание за усамотение, висока степен на търпимост, смирение пред обстоятелствата - резултат от прозрението, че те са програмирани от Висшия Аз. При мен я има високата степен на търпимост и смирение пред обстоятелствата! От 14 години търпя ежедневно нещо, което калява душата ми, прави ме силна, устойчива и дисциплинирана, но същевременно и емпатична, нежна и всеотдайна. На два пъти опитвах преди години да променя ситуацията, но поради една или друга причина не се получаваше. Спрях да опитвам и се понесох в ритъма на течението. Всеки ден намирам време за усамотение и съмовглъбяване - чета си разни неща, пиша стихове, слушам музика, която помага на съзнанието ми да се рее свободно само горе във високото! Тези дни си мислех, че толкова дълго жадувах за една промяна в битието ми, а тя не се случва и не се случва, че след толкова изтекло време вече незнам дали точно тази промяна искам и дали това е нещото, което ще ме направи по-щастлива в настоящия момент, защото с времето се научих да бъда щастлива и в обстоятелствата, които не мога да променя. После прочетох един интересен разказ за самотата при Катя (troia) - Самотник. Нейния герой ми прилича на мен. Знае какво иска, но е минало много време през което не го е получил и е достигнал до момента, в който се чувства уютно в усамотението продукт на обстоятелствата, но без да губи мечтите, които обаче вече не смята за нужно да изрича на глас и за обезателно осъществими. Накрая той определя мечтаната партньорка с думите „Да бъде скучна като мен”. Това ми звучи с много тънка и интересна самоирония. Той знае, че не е скучен, но му е интересно да се определи като такъв от гледна точка на самотата си и да помечтае за също толкова интересна самоиронична партньорка, с която споделената самота да му помогне да излезе от затворения цикъл и да открие своето истинско вселенско място. :)) Спомних си и един разговор от преди няколко години. В него въпроса беше Какво е любовта? Той се бе определил като безинтересен, скучен, пишещ глупости, заяви че не е хубав, но в моето съзнание той бе изградил образ съчетаващ волната младежка артистична полетност със сериозната хладна анализаторска дистанцираност, продукт на професията му и вероятно натрупан горчив житейски опит. Заключих отговора на въпроса Какво е любовта точно в три думи – Някой като теб! :) А после по един интересен начин му прочетох едно написано от мен стихотворение, в което сега като се замисля май му посочих пътя за излизането ни от Самсара! ;) Та и героя на Катето – сигурна съм че някъде там – в малкото уютно кафене на ъгъла на улицата на която живее, на работното му място затрупано с чертежи и папки, на романтичната пейка под салкъма в парка по алеята, по която обича да се разхожда, на автобусната спирка на която чака, когато вали и не може да отиде до работа пеша или пък при бутката за вестници, от която всяка сутрин си купува пресата за да се осведоми накъде върви света го чака среща с неговата сродна душа – скучна, но по своему вълшебна и интересна, предопределно да държи ръката му и да го отведе до Мястото – онова вселенско кътче до което е генерирано да стигне и където дори мълчанието между двамата ще носи уют и спокойствие. Просто трябва да извърви предопределените крачки до миг Случване, като крачките включват и такива ситуации като тази с дамата в бара! Ситуации носещи опитност и спомагащи душата да открие своята най-комфортна и адекватна траектория на вибриране и сбъдване!

Просто имах настроение да си поразсъждавам над самотата, реинкарнациите, замислящите неща на които попадам докато сърфирам в мрежата и да си спомня един кратък разговор и нещо интересно направено от мен преди години, неща които ми носят топлинка и нежност през времето и пространството....

Ели

---

Послепис:

Катя има навика да скрива разказите в архива и линка в моята бележка в един момент може и да не работи, затова си позволявам да го препечатам под линия. Той е кратък:

Самотник

Седеше сам на бара и допушваше поредната цигара. Обичаше това място. Едно от многото, които посещаваше за разнообразие. Заведението беше потънало в сумрак. Приглушените светлини -  малки цветни топчета играеха по лицата на хората. Придаваха им извънземен вид и внушаваха чувството за усамотение. Всичко беше илюзия. Поне за него. Имаше остро зрение и не пропускаше нищо. Дори най-малкият жест, мимика, движение бяха важни. Тялото никога не лъжеше за разлика от думите. Обичаше да наблюдава посетителите като детектив на местопрестъпление. Често се опитваше да отгатне техните мисли, вълнения и чувства, причините довели ги до тук. Страстите, които тлееха в тях готови да избухнат след поредната чаша питие и дори неволно докосване. Да видиш невидимото, да узнаеш скритото беше толкова вълнуващо! Като пътешествие в ума на другите, но без тяхното разрешение.

Рядко му обръщаха внимание. Обличаше се обикновено, не ухаеше на секси парфюм, придаваше си отегчен вид. Предпочиташе да е сам. Е, понякога ставаха грешки както тази вечер.

-          Как си? Ако искаш може да ме почерпиш. – седна до него младо момиче с опипващ дрехите му поглед.

 Беше с впита  тъмно зелена рокля, която не спестяваше нито една извивка на тялото. Ръцете й трепереха. Запали нервно цигара. Личеше си, че скоро се е гримирала.  В бързината не беше успяла да заличи двата страстни белега на изящната си шия.

„Проститутка” – веднага прищрака в него червената лампичка.

Усмихна й се вежливо, но гласът му прозвуча студено:

 -          Нямам пари.

Тя направи кисела гримаса и бързо му обърна гръб. Обходи с поглед останалите клиенти в бара. Трябваше й платежоспособна плячка. След минута се отправи поклащайки бедра към сепарето в дъното.

Той погледна часовника си. Отдавна беше минало полунощ. Стана и се отправи към изхода на бара.

На другата сутрин се засече със сестра си в кухнята. Тя както винаги бързаше за работа. Естествено не пропусна да го попита:

-          Е, как беше снощи? Нещо ново?

-          Ами беше интересно. – смотолеви той.

-          Стига с това интересно. Намери си най-после момиче. Стига си скитосвал. Обичам те, но като се държиш така ме ядосваш. Знаеш ли изобщо какво искаш?

Той замълча. После се подсмихна тайнствено.

-          Трябва да е скучна като мен.

И се засмя малко тъжно.

автор

Катя Иванова

http://troia.blog.bg/

 *****

***

Пренавий времето....

Обичаше го.... Пламенно и страстно.... До червено.... До невъзможност. Отдадена единствено и само на очите му. Всичко, което той казваше, което той правеше бе най-прекрасното в съществуването и.  Онова нещо, което я изпълваше с енергия, със стремежи, с мечти, със звезди, беше той, неговото съществуване. Бе толкова хубаво и толкова плашещо. А тя – Стела, за първи път в живота си се чувстваше красива и желана. Боби е омаен чаровник, шептяха приятелките и. Внимавай, момиче, загубваш ориентация. Не не и не. Искаше да загуби себе си. Губеше себе си, всеки път, близо до него. А прегръдките му – низ от страстни случвания. Светлинни удари в дълбокото и.  Пясък изтичащ между пръстите и, в който искаше да зарови поглед  и да открие само неговата топлина. Обичаше до лудост. И и харесваше. Работеше до късно. Ставаше рано. Оставаха нощите им. Нощи изпълнени със страст, с копнеж и тъмно реещо се очакване. Прегръдки попиващи душата и, целувки изпиващи горчивото по връхчетата на устните и, шепот вливащ се безпаметно във всяка фибра на кожата и. Изсипваше водопад от коси по лицето му. Потъркваше студения си нос в пламтящата му буза. Прокарваше връхчетата на пръстите си по гърдите му до любимата вдлъбнатинка близо до хълбоците. Обичаше да слуша стенанията му.  Стенания отразили релефно цялата и нежност. Нежност разпиляна между среднощните часове. Часове, в които се обичаха, а Боби шепнеше името и.

Тръгна си. Работи пак до късно. Извървя пътя до апартамента с блуждаещи мисли. Усмихна се на трима случайно преминаващи. Млада жена държеше за ръка малко дете, възрастна жена се оглеждаше до светофара и мъж, около петдесетте, който я погледна  закачливо.  Виждаше вибрациите във въздуха. Вдиша и издиша. Реши да преброи до десет. Загледа се в пръстите на ръцете си. И си спомни за оня миг, в който заедно взеха решение да се татуират. Беше по изгрев. Лято и горещо. Вълните пееха. Стела искаше да подскача обута в сините си кецове по плажа. И го направи. Пясъка пееше под стъпките и. Вълните намокриха обутите и нозе. Вълнуващо си беше.  А той я гледаше със странния си загадъчен поглед. Лъчите на издигащото се от хоризонта слънце се отразяваха в стъклата на очилата му.  Стела се налудува по брега, а после вплете пръсти в неговите и му сподели своя план. Той се съгласи. Така след броени часове името на Боби бе стилно изрисувано на дясното и рамо, вплетено в красиво изгряващо слънце, а на неговия гръб, точно в основата на врата бе изписано нейното име вплетено в красиви цветни преливащи една в друга линии. Изтърпя болката, досадното жужене на машинката, дори опитите за свалка на татуиста. Него лято се бяха заклели с Боби във вечна вярност и неразрушим съвместен живот. Стела се усмихна  при мисълта за разменените клетви на морския бряг, за сладките тръпки, които сковаваха тялото и всеки път, когато Боби прокараше връхчетата на пръстите си по татуираната и кожа, за изписаните им на мокрия пясък имена изпити от вълните, за всички мечти, които споделиха тогава гледайки неколкократно изгревите и залезите. Продължи да върви по улицата. Стигна входната врата, пъхна ключа. Заяде. Опита пак и установи, че е сгрешила. Намери правилния ключ на връзката и направи нов опит. Този път се чу изщракване и ключа се завъртя. Стела влезе в предверието. Асансьора не работеше от началото на седмицата. Заизкачва стълбите. Бе стигнала до втория етаж, когато внезапно някак изневиделица в гърдите и заседна буца. Въпреки това продължи енергично да превзема етажите, докато стигна до техния последен етаж. Задъхана и загрята от положеното физическо усилие при изкачването. Този път уцели ключа от първия път. Остана учудена, когато установи че вратата не е заключена. Боби вероятно беше вече вкъщи и я очакваше. Да, тя му се обади и му каза че ще се забави след края на работното време около два часа, но свърши по-рано. В антрето беше полутъмно. Лека светлина се процеждаше под вратата на спалнята. Стела събу обувките и с безшумни стъпки се отправи направо към спалнята. Усмихната натисна бравата и отвори вратата. Понечи да влезе и замръзна на прага. Първото, което видя бяха две гърди, стегнати, големи, оформени безупречно от очевидно вградения силикон. Черна дълга разпиляна по гърдите и голите рамене коса, две сини очи, които я изгледаха безизразно, като натрапница. Стела се отърси от първоначалното вцепенение. Едва сега забеляза Боби. Лежеше гол, изпънат като струна, а непознатата жена бе седнала върху него и продължаваше невъзмутимо да я наблюдава.  Потърси очите на Боби, но не ги откри. В един миг пространството се сля в бледосиня прозрачна мъгла. Стела се усети лека като перце, сърцето и биеше като далечен приглушен звук от хлопатар. Усети как тялото и се разтресе. Отстъпи крачка назад, а после даде воля на емоцията. Не можеше да заплаче, а искаше. Не можеше да крещи, а гърлото и изгаряше. Влезе в малкия хол. Първото което видя бе една обща снимка с Боби, хвана я и я хвърли на пода. Трясък. Стъклото се счупи. Доближи се до прозореца и опря студените си ръце на стъклото. Очите и все още бяха невиждащи. По миглите се прокрадваха първите капчици сълзи от нанесената обида. Стела усещаше как всяка фибра на тялото и трепери, опъва се и заплашва да я разкъса на парчета. „Трябва да се махна оттук”, помисли си. Прескочи енергично счупената снимка, отвори вратата на хола и отново се озова в антрето. Там се сблъска с Боби. Виждаше, че и говори нещо, но думите му не достигаха до нея. Опита се да я хване за ръка, но Стела вече беше до входната врата на апартамента. Дори не усети как преодоля разстоянието по стълбите и излетя през вратата на кооперацията.  Едва тогава заплака. Риданието я удари в стомаха. Беше като комета. Силен неочакван удар, от който остана без дъх. Валеше дъжд. Проливен тъжен дъжд.  Косата и се намокри и полепна по лицето. Дрехите и подгизнаха за отрицателно време. Не усещаше студ. „Бягай, Стела, от това злокобно място на необичане” и шептеше душата, „Бягай, Стела, и спаси способността си да обичаш”..... Затича по мокрия асфалт и едва тогава видя колко е боса. Дъждът отмиваше следите и, вятъра запокити спомените и в клоните на дърветата покрай които преминаваше слепешком. Не мислеше. Действаше машинално повтаряйки в себе си „Далече, далече, далече....Бягай..... ”. Дори не разбра защо реши да пресича улицата. Не се огледа. Просто бягаше. И тогава.... Чу се рязък, свистящ звук, Стела се обърна. Светлини заслепиха невиждащите и очи. Усети пронизваща болка в хълбока, полетя във въздуха, последва съприкосновение с асфалта, а после мрак. Часовниците спряха да тиктакат.

Епилог

Слънчев лъч се прокрадна зад леко спуснатите завеси и целуна лицето на Стела. Усети разлялата се топлина по кожата и. Миглите и затрепкаха интензивно. Макар и спуснати клепачите реагираха на светлината.  Отвори очи и вътрешно се усмихна. „Здравей нов ден. Благодаря, че пак ме има.”, прошепна си безмълвно. Протегна леко ръце напред. Миг след това се чу леко почукване и докато Стела успее да отговори в рамката на вратата се появи усмихнатото лице на Дидо.

-                                    -          Здравей, красавице, как си днес?, поздрави я той.

-                                   -     Току що се събуждам – Стела се протегна.

         -         Време е за поредната порция раздвижване. Нали знаеш, че не разрешавам да се излежаваш. – Дидо и намигна закачливо.

-             Уф, да, благодаря ти. – Стела обичаше упражненията за раздвижване, но и отнемаше време докато се разсъни. - Знеш ли, Дидо, мислех си снощи преди да заспя.... Имам една татуировка, която ме притеснява. – Стела замълча.

Дидо я загледа в очакване да продължи. Наблюдаваше вторачения и в празното пространство поглед. Не посмя да и каже, че е виждал вече татуировката. Още, когато я докараха в късната привечер след катастрофата. Тогава никой не даваше гаранции, че Стела ще оживее. Крехкото и тяло бе натрошено на толкова места, бе изпаднала в кома, с рани по лицето и главата, пулса и се усещаше едва. Боса, мокра до кости, без документи. От него момент минаха десет месеца. Дидо виждаше Стела ежедневно. Първо я посещаваше докато тя беше в гипсовото корито, а когато костите заздравяха започнаха рехабилитацията. Неусетно се сприятелиха, а Дидо се усещаше като че ли и влюбен в момичето с тъжните очи, както обичаше да нарича Стела.

-         Татуировката е името на бившия ми приятел.... – Стела усети как след думата приятел гърлото и пресъхна и не можеше да преглътне.

Дидо реши да бъде честен.

-                -    Виждал съм татуировката, Стела  - отговори и с безстрастен тон.

Стела не очакваше подобен отговор и стреснато отмести очи от празното пространство върху лицето му. Дидо продължи :

-         Стана случайно, когато те докараха след катастрофата.

-         Аааха, разбирам  – Стела въздъхна – Няма значение. Искам да я махна или да я преработят.

Дидо и се усмихна и леко я погали по косата.

-         Спокойно. Имам приятел, който ще помогне. Още днес ще говоря с него. По-сериозния въпрос, Стела, е дали името на бившия ти приятел е все още „татуирано” в съзнанието ти?

Стела се замисли. След като се събуди от комата вследствие на  катастрофата бе мислила много за Боби, за себе си, за случилото се. Плака. Мрази. Тъгува. Някъде там в светлината от заслепилите я фарове на колата, която я блъсна загуби частица от себе си. Осъзна, че няма да може да спре да обича Боби, но щеше да обича всички хубави моменти в миналото си с него. А краят между тях – той бе единствено пренавиване на времето за нея и нов шанс да обича и да бъде част от една реалност понякога тъй плашеща, но същевременно вълнуващо прекрасна.

Стела се усмихна тъжно на Дидо :

-         Там е, Дидо, да, но след като има начин да залича физическите белези, по-лесно ще постигна мир и вътре в себе си, ще преосмисля мястото на татуираното име на Боби в съзнанието ми и убедена съм, че ще бъда щастлива, да.... и ще Обичам отново. С Вяра. По начина, по който само аз мога.

Дидо отново и се усмихна нежно, повдигна я леко от болничното легло и я понесе в ръце към залата за рехабилитация, усещайки топлия и дъх до сърцето си.

The melody....

                         The Calling - Wherever You Will Go BG превод

* * * * *

* * * * *