Опазени...

 

 

 

Опазени...

 

Ти не отваряш моята врата,

палтото си в антрето не закачаш,

ала трасираш в моята глава,

ръце към мен във тъмното протягаш.

 

Не съм за тебе залък и горчи,

вървя напред от хиляди години,

а ти се взираш в моите следи

отекващи във дните ти красиви.

 

Живея на дълбоко и горя,

за теб съм хоризонта тъй безбрежен,

когато се смълча и се стопя,

със другата забравяш да си нежен.

 

Дълбая като свредел в твоя лоб,

и все пера нечистата ти риза,

оставила съм те да бъдеш роб

на тез, в които мъката ти слиза.

 

И тихо наблюдавам отдалеч

във следване на Божия повеля,

държа в ръцете си невидим меч

със който те разрязвам и те меля.

 

Тъй все ме питаш има ли любов

там между наште звездни измерения,

а аз ти отговарям - "Чисто нов

кова аз твоя образ без съмнения."

 

Боля ме много дълго, но успях

във мене да запаля светлината

и най-накрая вихърно се спрях

във твоята душа сред тишината.

 

Сега е вечност. Пряма съм, прости.

И силата ми стреля на талази,

финално пак ще бъдем Аз и Ти -

Вселената реши да ни опази.

 

28.11.2022г.

Елица

 

 

***