Като стон...

 

 

Като стон…

 

Ти идваш във съня ми като стон

и тихо на леглото ми присядаш,

разделя ни съдбовния закон,

но с устни по косите ми пробягваш.

 

Размърдвам се. Безгласно пак мълвя,

една сълза в зениците ми пари,

във други измерения горя –

така далече в старите Плеяди.

 

Потъваш нежно в моето сърце,

преливаш се във ударите. Тичаш.

Преследваш ме във синьото небе

и името ми донасита сричаш.

 

Усмихвам се. Подавам ти ръце.

Въртим се в пирует все по-нагоре.

И галиш с обич моето лице –

то пак за кратко ще е само твое.

 

Обречени от хиляди лета

се скитаме изгубили надежда,

а нашата любов е тишина,

тя пак и пак дълбоко ни отвежда.

 

Копнеем за крилете отпреди,

за битките, звездите, за безкрая,

за нашите изписани следи

отвеждащи до портите на Рая.

 

Но виждам още трябва да вървим

със силна вяра вътре във душите,

от злото всички ние ще спасим,

досбъднали за вечността мечтите.

 

19.10.2021г.

Елица

 

Пак тази песничка...

И все капят тия сълзи...

*****

Внезапен сън...

 

 

Внезапен сън...

 

Понякога се случва да заспя

докато бавно крача по дъгата

и виждам тихо своята съдба,

в която съм частичка пак от Рая.

 

Подскачам смела с огнено въже,

а той стои до мен и наблюдава,

косата ми завързва със небе,

копнежа му във мене се вклинява.

 

И двама пак играем на любов,

на споделени неми разстояния,

у мене той пулсира като нов -

пресътворен от северни сияния.

 

Внезапно се събуждам и вървя

отново във наземната действителност,

молитва за досбъдване мълвя

отърсена от чужда разточителност.

 

А вярата отнасям вътре в мен

към Пето многостранно измерение,

за него аз оставам вечен ден,

във който вярва без съмнение.

 

17.10.2021г.

Елица

 

 

 *****

 

Остров...

 

 

Остров…

 

Далечен остров. Свят от светлина.

Изправени след време разстояния.

Преплетена ръка в ръка –

компас магичен в северни сияния.

 

Препускащи във синьо ветрове

разказващи истории за бъдното,

подтиснати в дълбоко страхове

от случвания някога в отвъдното.

 

Очите ми пронизващи небе

ти дават отговори пак за Главното,

усмивката ми все е на дете

небрежно скитащо по равното.

 

И боси мисли пращам към света,

от музиката сбирам истини,

предавам ти ги с трепет във гласа

сред рими от дълбокото измислени.

 

Сега сме тук, но утре тъй далеч,

следите ни ще се изгубят шепнейки

отново ще горим подобно свещ

във стари коловози греейки,

 

защото сме частици от мига

възраждащи Любов Единствена,

ще се стопим накрая във дъжда,

пречистили за вечност Извора.

 

11.10.2021г.

Елица

 

 

*****

 

И все е нежност...

И все е нежност...

Сърцето бие. Някъде във мен

аз чувствам твоя пулс все ускорено,

във разговор невидим, съкровен

духът ми се издига вдъхновено.

Разлиства се снагата ми. Мига

със устни ме докосва и израства,

отново сме във плен на чудеса,

а някаква магия с мен се сраства.

Различни са мечтите ни. Горят

и тихо по пътеките се гонят,

сълзите ти във мене се топят

от минало надеждите се ронят.

Прегръщам те. И пак съм светлина

във твоята рисувана сакралност,

а пламакът ми в звездна синева

препуска с твойта вятърна тоналност.

И все е нежност общия ни път,

в кръвта ни се прелива и ни пее

и зная някъде далеч оттук,

една любов докрай ще оцелее.

05.11.2018г.

Елица