Нови хоризонти...

Нови хоризонти...

Препуснах напред. Погледнах назад. Небето пак беше синьо. Земята зелена. А въздуха прозрачен воал от копнежи. Очите ми попиха свободата. Пак ми стана леко. Стопиха се разстоянията помежду ни. Мога да усетя пулса ти. Тупти във мен, като ехо от камбана. Понякога е болезнено, а друг път силно и ритмично. А времето лети. Виждам как стрелките на часовника отмерват пътя към безвремието. В еднопосочност сме и вече няма страх. Земята все още се върти, но ще дойде ден, в който просто ще плава ефирна в пространството. Ще бъде най-леката и подвижна ладия в огромния пъзел. Все още сънувам сънищата за вечност. Все още разглеждам старите изсъхнали снимки. Хубаво е да знаеш от къде идваш. Хубаво е чувството, че имаш спомени. Че си бил и пак ще бъдеш. Призвани сме да случваме чудесата. Бавно, тихо, спокойно. Всеотдайното търпение възнаграждава. Знам, че Земята ни обича. Но идва време да потърсим нови хоризонти. Финалното броене започна отдавна. Чуваш ли го? Отеква ли ежедневно в пулса ти? Попило е в кръвта ни. Излъчва се от зениците ни. Шепти с ежедневните ни крачки. Двата ни полюса трептят и се привличат. Но все още са далеч един от друг. Борят се сами с тъмата. Но не за дълго. Не за дълго... Чакаме слънцето. Чакаме бъдещето. Чакаме самите себе си. И ще дочакаме. Защото сме правилните пилоти. Защото сме истинските посланници на вярата. Защото сме търпеливи и знаем, че вървим по собствения път, единствено възможен. И траен. Във всяка нова зора оставяме частица от себе си. При всеки залез заключваме вратите към себе си. Все така живеем в космическо безвремие. Волни. Необезпокоявани. Живеем повече за другите, не за себе си. И чакаме. И копнеем за оня ден, във който прегръщайки се ще станем цялостни завинаги.... Защото така е писано да стане.

19.04.2015г.

@Eli

*****