Необходимо
ли е да търсим отражения на самите нас? Докато дишаме нещата просто се
случват. Обективираме мислите си в действия и знаем целите, които преследваме.
Хубаво е да имаме вяра, че поне в някаква степен упражняваме контрол над живота
си. Има обаче отвъд времеви и отвъд контролирани фактори, които по невидим и
непонятен дори за самите нас начин оказват влияние над съществуването ни. В
дните вървим напред по пътя съсредоточени в конкретната реалност. Това, обаче,
не означава че не можем да мечтаем, като мечтите ни се простират и извън
реалността. Много ми допада ето тази мисъл на Халил Джубран: „Desire is half of
life, indifference is half of death”. Желанието да развиваме себе си е
двигателя на човешките отношения. Желанието развива Его-то.
В своя жизнен път човек среща много и различни хора. В едни от тях открива сходни светоусещания, с други е в пълна противоположност, но всички осъществени контакти развиват личната идентичност, развиват Его-то. Сблъсъка на собственото Его с това на Другия може да роди Супер нова, но може и да се превърне в борба за надмощие, в която в края на краищата се ражда първо много тъга, а накрая трайно се настанява безразличие. Всичко зависи от нагласата на двамата, от очакванията които имат от даденото общуване. Обличането на мислите в думи е изключително важно за правилната комуникация и срещуположно разбиране по начина, по който искаме да бъдем разбрани. Животът такъв, какъвто го познаваме в реалността изключва идилията. Ако разгледаме идилията, като кратка поема описваща прост и непринуден живот, то това би означавало че в поемата ще трябва да си измисляме непочерпан от житейския опит сюжет, като в края на краищата от прочетеното няма да научим нищо. Завъртване на житейското колело без смисъл. Ако разгледаме идилията, като картина отразяваща хармоничния живот между човек, животно и околна среда има по-голяма вероятност да намерим смисъл в съществуването на идилията сама по себе си. Дори дадени отношения да са стигнали до степен на развитие, в която ги усещаме като противоборство, то и тази степен на развитие и този начин на случване на нещата са част от самите нас, част от Его-то и изискват единствено Възприемане. Веднъж възприели ги не е сложно да ги анализираме и да ги използваме като отправна точка в развитието на отношенията ни с другото Его. Най-трудно, обаче, се оказва Възприемането (възможната комбинация между отричане и приемане, златна толерантна среда както за минусите, така и за плюсовете). Просто защото душата винаги се мята в двете крайности – на отричане или приемане. Или черно или бяло. А обичайно живеенето е в различни нюанси на сивото, като че ли....
Сродната душа е нещо невидимо за очите. Тя е усещане за принадлежност дистанцирано от физическата обвивка. Неподвластно на физиката. Един човек може да ни привлича физически, да можем да разговаряме с него на най-различни теми, да споделяме проблеми и радости и въпреки това да не е нашата сродна душа. Усещането за сродна душа е да имаш Другия вътре в себе си – без условия за реалност, без очаквания от общуването (ако има такова), просто дишане в едно отвъдвремево пространство, в което изпитваш радост най-вече от факта, че другия съществува и по някакъв начин се е докоснал до твоята Душа. Не случайно определението е „сродна душа”, а не примерно „сродно тяло”, което предпоставя физическо привличане.
И накрая - когато поставяш своите изисквания към Другите – ти ги поставяш съобразно изградени от теб критерии. Но не е задължително критериите да са изработени за конкретната ситуация, може да са принципни. Така че степента на разбиране на това, какво другите искат от нас се предпоставя от това в каква степен познаваме във всички възможни посоки тези Други, но така също и до каква степен сме им позволили Те да ни опознаят. Разковничето може би е в това да дадем шанс на разгърнато взаимно опознаване. При един добър баланс при който всеки говори за потребностите си и вижданията си за случване на живеенето, всичко тече от само себе си и сякаш невидима сила те води и тласка напред. Страха да разкриеш себе си е най-трудно преодолимото препятствие, но единствено необходимия избор да го превъзмогнеш във всяко общуване.
В своя жизнен път човек среща много и различни хора. В едни от тях открива сходни светоусещания, с други е в пълна противоположност, но всички осъществени контакти развиват личната идентичност, развиват Его-то. Сблъсъка на собственото Его с това на Другия може да роди Супер нова, но може и да се превърне в борба за надмощие, в която в края на краищата се ражда първо много тъга, а накрая трайно се настанява безразличие. Всичко зависи от нагласата на двамата, от очакванията които имат от даденото общуване. Обличането на мислите в думи е изключително важно за правилната комуникация и срещуположно разбиране по начина, по който искаме да бъдем разбрани. Животът такъв, какъвто го познаваме в реалността изключва идилията. Ако разгледаме идилията, като кратка поема описваща прост и непринуден живот, то това би означавало че в поемата ще трябва да си измисляме непочерпан от житейския опит сюжет, като в края на краищата от прочетеното няма да научим нищо. Завъртване на житейското колело без смисъл. Ако разгледаме идилията, като картина отразяваща хармоничния живот между човек, животно и околна среда има по-голяма вероятност да намерим смисъл в съществуването на идилията сама по себе си. Дори дадени отношения да са стигнали до степен на развитие, в която ги усещаме като противоборство, то и тази степен на развитие и този начин на случване на нещата са част от самите нас, част от Его-то и изискват единствено Възприемане. Веднъж възприели ги не е сложно да ги анализираме и да ги използваме като отправна точка в развитието на отношенията ни с другото Его. Най-трудно, обаче, се оказва Възприемането (възможната комбинация между отричане и приемане, златна толерантна среда както за минусите, така и за плюсовете). Просто защото душата винаги се мята в двете крайности – на отричане или приемане. Или черно или бяло. А обичайно живеенето е в различни нюанси на сивото, като че ли....
Сродната душа е нещо невидимо за очите. Тя е усещане за принадлежност дистанцирано от физическата обвивка. Неподвластно на физиката. Един човек може да ни привлича физически, да можем да разговаряме с него на най-различни теми, да споделяме проблеми и радости и въпреки това да не е нашата сродна душа. Усещането за сродна душа е да имаш Другия вътре в себе си – без условия за реалност, без очаквания от общуването (ако има такова), просто дишане в едно отвъдвремево пространство, в което изпитваш радост най-вече от факта, че другия съществува и по някакъв начин се е докоснал до твоята Душа. Не случайно определението е „сродна душа”, а не примерно „сродно тяло”, което предпоставя физическо привличане.
И накрая - когато поставяш своите изисквания към Другите – ти ги поставяш съобразно изградени от теб критерии. Но не е задължително критериите да са изработени за конкретната ситуация, може да са принципни. Така че степента на разбиране на това, какво другите искат от нас се предпоставя от това в каква степен познаваме във всички възможни посоки тези Други, но така също и до каква степен сме им позволили Те да ни опознаят. Разковничето може би е в това да дадем шанс на разгърнато взаимно опознаване. При един добър баланс при който всеки говори за потребностите си и вижданията си за случване на живеенето, всичко тече от само себе си и сякаш невидима сила те води и тласка напред. Страха да разкриеш себе си е най-трудно преодолимото препятствие, но единствено необходимия избор да го превъзмогнеш във всяко общуване.
With or without you….
Влюбено – Омразнически с елементи на Приятелски (експеримент) за Двама
ОтговорИзтриване25.06.2012г.
Част I
Външния израз на Аз-а е въпрос на личен избор, както повечето неща в съществуването ни. Ако изберем да покажем реалните си страни – показваме тях, ако изберем да покажем страни които бихме желали да притежаваме, но реално нямаме – показваме тях, но ни коства доста голямо усилие, тъй като трябва да сме наясно напълно с очакванията на насрещната страна, за да покрием това очакване, от една страна и от друга – налагаме дистанция със самите себе си, слагаме маска и обричаме изначално отношенията, защото Ние такива каквито сме вдействителност не присъстваме в тях, в тях присъства единствено Другия и неговите очаквания.... измамно задоволени в една игра, която със сигурност не може да продължи цял живот, защото рано или късно у единия от главните играчи (преструващия се) ще се натрупа умора. Винаги по-лесното е да изберем да покажем себе си – такива, каквито сме – реални, уязвими, искрени и откровени до болка, добри и лоши, грешни и правилни, просто хора, а не свръхчовеци, които са най-добрия възможен избор. Съвпадат светоусещанията, съвпадат интересите, съвпадат чисто физическите темпераменти, съвпадат мечтите, съвпадат звездните структури, но душата и сърцето са факторите, които избират какво да видиш в другия. Ако видяното ти хареса – пътищата ви по един или друг начин се сливат, ако не ти хареса – просто отминаваш и продължаваш по пътя си. Принципно виждаш това, което ти се показва. Представата, обаче, може да бъде изкривена от моментното психологическо състояние, от минали събития свързани с другия човек и предизвикани в тези събития емоции, от опосредени възприятия за дадения човек от разговори с други хора и куп други странични фактори. Когато човек е влюбен например, е с непрекъснато надянати розови очила. Обекта на желанието ти може да е грозен, кривокрак, пъпчив, дребен като гном, с писклив дразнещ глас, да му липсва култура и афинитет към духовното – не чете книги, не гледа филми, не слуша музика, обича да се оплаква и хленчи, не го интересува нищо друго освен това къде ще се напие, а после ще ти изпрати купчинка смс-и след полунощ, в които ще те обвинява за несретния си живот, докато на теб всичко ти е наред и на всичкото отгоре не се чувстваш виновен за това, но въпреки всичко когато е възможно очаква да отидете и да направите малко секс ей тъй защото си му длъжен тъй като си му показал, че означава нещо за теб, а той от немай къде е съгласен на оказаното внимание. Та да се върна на розовите очила. Влюбен си и живееш в розовото безвремие, като в някакъв транс. Очеизвадните негативни проявления и черти на обекта на желанието не само, че не те дразнят, ами си склонен непрекъснато да ги подминаваш, оправдаваш и тълкуваш в позитивна насока едва ли не като супергеройски похвати за комуникация със заобикалящата те действителност. И така докато не те раздруса живота в конкретния момент за реверите, не падне насъбралия се пърхут и не се събудиш осъзнавайки не толкова, че си живял в тотална заблуда за реалността, а че си се оставил прекалено дълго на тази заблуда, защото да живееш в заблуда си избрал сам, а щом е станало така, значи така е трябвало и виновни няма.
@Eli
Влюбено – Омразнически с елементи на Приятелски (експеримент) за Двама
ОтговорИзтриване25.06.2012г.
Част II
Друга ситуация – когато човек мрази. Обекта на омразата може да е най-умния, най-интелигентния, да владее 10 езика, да прелива от любов към културата – разбирай, да не излиза от книжарниците, да е изгледал всички актуални филми на сериозна житейска тематика, да е изключителен професионалист, активист на Червения кръст и редовно помага на възрастни хора да пресичат пешеходната пътека близо до домът му. Какво обаче от това – този човек покрива твоите критерии за светоусещане, но ти го мразиш и виждаш само лошото, което ти е причинил, онова което те е огорчило, по някакъв начин е инвалидизирало душата ти трайно, отхапало е голяма част от вярата ти, обезкуражило те е. И нищо и никой не е в състояние да те накара да го видиш в позитивната му светлина. Може би единствената ситуация, в която можем да видим и оценим обективно и безпристрастно това, което ни се показва е при едно дългогодишно приятелство, калено в бурите, преминало изпитанията на времето, натрупало достатъчно количества споделеност, приятелски отношения в които приемаш другия с всичките му негативи и позитиви, не се страхуваш да говориш с него за тях, да ги анализирате заедно без огорчение, дори понякога да е тягостно до краен предел, и след всичко да остава обичта и взаимната привързаност, усещането за необходимост един от друг, тъй като сте си взаимни компаси за траекторията на движението ви в този свят и сте си във взаимна помощ при търсенето и откриването на отговорите. Харесвам тази мисъл – „Приятелят е човек, който знае всичко за теб и въпреки това те обича!” Хората сме устроени така, че винаги имаме очаквания – от другите хора, от дадени отношения, от дадени ситуации, от нас самите. Може би ако успеем да се абстрахираме от вроденото ни чувство на „очаквателност” от всичко и всички, до което/ които се докоснем ще можем да видим обективно и безпристрастно, това което ни се показва. Значи какво излезе – не трябва да сме влюбени, не трябва да мразим, трябва да сме приятели с Другия като дадем време на приятелските отношения за натрупване в тях на общ споделен житейски опит, за да можем да достигнем до етап на обективно и безпристрастно оценяване на това, което ни показват и ние възприемаме непосредствено.
@Eli
http://www.youtube.com/watch?v=neVkw-y6JPg
Компромисите....
ОтговорИзтриване26.06.2012г.
Мисля си, че когато е намесена любовта всичко се изгражда на един взаимен компромис. В първите мигове на досег е изгаряща до червено, изпепеляваща страст. С времето огънят поутихва, но продължава да гори и да топли равномерно и последователно. В него се приютяваш Винаги, когато ти е студено или не ти е студено, но по-добре се усещаш близо до топлинката, отколкото далеч от нея. После се влиза в един коловоз на тихо и смълчано последователно обичане, в което се усещаш по-сигурен, отколкото ако си сам. Или пък коловоза е на тихо и смълчано последователно НЕобичане, но просто нямаш време и достатъчен запас от жизнени сили и търпение да търсиш нещо ново, което ще те стимулира да Обичаш по нов и различен начин, по Твоя начин и ще те обичат по начина, който смяташ, че заслужаваш и е Твоя. Така се оставяш на инерцията и след време ти остава само самосъжалението, че живота ти е минал, лесно го определяш като минал напразно, а си имал толкова много очаквания свързани с твоята микровселена и усещане за собствена ценност.
И да – преглъщаш, самоизлъгваш се, но го правиш в името най-вече на себе си и пътя, който си извървял до момента. Ежедневно избираме, въпроса е да не ни е страх от последиците на направения избор и да сме открити и готови да приемем както позитивните, така и негативните проявления и резултати от направения избор. Понякога ни е трудно да обичаме сами себе си заради грешките, които сме направили. Понякога ни е трудно да обичаме Другия, заради грешките които е направил. Ето че пак опираме до личния избор – можеш да избереш да си тръгнеш, но избереш ли да направиш компромис и да останеш, трябва да си наясно че с всеки следващ път, когато ти се налага да преглътнеш, да се самоизлъжеш, да простиш грешка и да продължиш напред ще ти е все по-трудно и единственото, което трябва да правиш е да съхраниш и развиваш притежаваната жизнена енергия, за да имаш силата да плащаш цената във всеки следващ момент. Оттам идва трудността според мен....
Страха, който води до още по-големите проблеми занапред.... Незнам.... Хората, които притежават силата да кажат Край, да затворят страницата и ако се налага да започнат от нулата аз определям като смели и им се възхищавам. Не всеки го умее това. Всеки има индивидуален праг на търпимост и достигайки го, страха изчезва т.е. не изчезва, а спира да бъде фактор-стопер. Някои хора достигат прага на търпимост в живота си. Други не. Всичко е въпрос на случване, на обстоятелства, на сила на духа дори, на кармичен опит вероятно. Аз вярвам в закономерностите на еквивалентността – страха връща страх, обичането връща обичане, компромисите връщат компромиси и т.н. Може би ако се опитаме да се страхуваме по-малко, а да обичаме повече (примерно 45 на 55 )проблемите от бъдното ще бъдат по-малки и по-лесно ще намираме решения за тях, дори във фаза предусещане....
@Eli