If Only....

 

Снощи гледах едно много хубаво филмче – „If Only....”. Размислих се. В дните просто си живеем. Не се замисляме за дребните неща. В забързаното ежедневие толкова рядко казваме вълшебните думички на другия до нас. Обичаме, но някак си свикваме да приемаме обичайните неща от живота ни за даденост. В ежедневието не мислим за смъртта. За загубите, които понасяме. Смъртта я запечатваме в конкретния момент. После към нея ни връща усещането за празнота, за изгубване дори от самия себе си, в определени мигове. В ежедневието смятаме едва ли не, че ще живеем вечно, че ще имаме време да кажем и да свършим всичко. Отлагаме думите, отлагаме случванията, вярвайки наивно че всичко тепърва ни предстои. И имаме цялото време на този свят. А после изведнъж човекът до нас изчезва и осъзнаваме колко мигове сме пропуснали, колко думи ще останат завинаги неизречени, колко мечти, които сме имали ще останат завинаги несподелени и несбъднати. У нас бавно и мъчително се настанява чувство на недооценена споделена нежност с другия. Чувство на студ и вина. Вина, че в конкретни мигове сме избрали себе си, а не човека до нас, че не сме избрали Нас. Вина, че сме забравили просто Да Обичаме – без очаквания, без надежди, без изисквания, без укори. Единствено заради силата на самото чувство да обичаш другия до теб, другия вътре в теб. Вярвам, че вдействителност е така – осъзнатото чувство на Обичане предпоставя саможертвата в името на другия, независимо дали се касае до живота му, до щастието му, до вярата му, до реабилитирането му след куп грешки. Обичането е силата и мотивацията да се променяме. Да прощаваме на другите и на себе си. Да се самоконтролираме и излизаме от контрол. Да бързаме бавно в безкрайните минути на самота и споделеност. Обичането във всеки миг, в който поемаме дъх на този свят притъпява болката от предположението : „If only….”, когато се случи да загубим някого или нещо.... Обичането е универсален лек, пълноценно изживяване на самите нас вътре в нас и в хармонична симбиоза с околния свят и другите.

        „Само ако можеше....” да не забравяме да мислим за това чувство по този начин всеки ден...., но за съжаление живота е устроен по друг начин и след всеки край било то физически или духовен, неизбежно остава чувството на недостатъчно обичане .... в теб и в другия.... Но това не пречи да се бориш със себе си всеки ден и променяйки себе си да променяме света около нас. Кой знае – може при такива обстоятелства предположението „If only….”  да има друго звучене или пък да дойдат дни, в които човек изобщо да не разсъждава над възможната друга алтернатива. Все пак както казва Оскар Уайлд във  „Ветрилото на лейди Уиндърмиър” – „Всички ние сме в канавката, но някои от нас гледат към звездите”....

 

 

* * * * *