Неизпратени писма до
теб...
Когато нещо се счупи
необратимо, как се живее впоследствие със залепените парчета? Научена съм да
вярвам в доброто. Имах сляпо доверие в теб, в него, в други хора. Но вярата ми
се удари в стени от егоизъм, страх, мълчание. Дори обичта ми е инстинктивна.
Помня как се доверих от раз. А ти се изплаши. И ми се наложи да вървя по пътя
самичка. Днес, обаче, като че ли съм стигнала. И прозряла, че независимо от
спътниците по пътя, накрая оставаме сами и остава да имаме вяра само и
единствено в себе си, в гласа на собствената душа, в собствените интуитивни
възприятия. Когато губим нещо, не знаем какво всъщност печелим. В живота ми има
само едно нещо, което искам да си върна. Майка ми. И вероятно докато дишам ще
продължа да вървя бавно и последователно към нея. Иска ми се да вярвам, че има
шанс пак да бъда цяла. На теб ти дадох всичко. Или поне това, което е възможно
предвид обстоятелствата. Парченцата от
душата ми, в които си отразен. Иска ми се да мога без теб. Но някак ....
невъзможно е. У мен винаги ще има едно
очакване, като в края на оня сън, в който вятъра повтори думите ти „Ще те
намеря, ще те намеря, ще те намеря”. Намери ме. Аз съм точно в другия ти край.
И дишам. Днес се питам какво е той?! Пазител, който така и няма да успее да
разбере душата ми. Гард на деветте ми грама, който ме изгуби за някакви си
тридесет минути интензивен разговор. Не знам какво изпитвам към него. Беше
безприкословна обич и доверие, но сега е просто... празнота. Не съм очаквала, че той ще направи дадено
нещо за мен, защото аз съм направила много неща за тях. Но някак сляпо винаги
съм се доверявала на високото му рамо. Вярвала съм, че ме обича безусловно
такава каквато съм – странна, вълшебна,
хаотична, ветровита, влюбена в живота и просторна. И че винаги ще е готов да
скочи с мен в дълбокото. Да ме следва в странните ми вълшебни траектории на
движение. Излъгала съм се. Моята чувствителност се удари в страха му и в
липсата му на способност да разбере и оцени свободолюбивата ми магическа
природа. Как ли се живее с усещането за
неразбраност и предателство? Тепърва ще разбера. Вероятно и това е част от
уроците на настоящото финално съществуване. А фенера на прозореца ми ще започне
да свети отново. И дано има път напред. Надеждата ми ще угасне
последна. Май е това. Сега ми е време за
прибиране в себе си. В очакване на деня, в който всички разбити парчета ще се
съберат и онази прегръдка...
Елица
*****
PS:
*****
PS:
*****
Няма коментари:
Публикуване на коментар