В полето на красивата
надежда...
В полето на красивата
надежда,
изливам свойта крехка
светлина,
а вятърът немирник ме
отвежда,
във друго измерение.
Блестя.
Разперват се крилете ми
огромни,
политам във небесна
синева,
очите ми вълшебно
животворни,
намират пътя звезден към
дома.
И там далеч на пясъка
посядам,
заслушана във морските
вълни,
с корали пак косата си
пристягам,
а вътре в мене спира да
вали.
Настигаш ме – хлапак
немирно нежен,
заключил любовта си със
мечти,
в кристален свят
безоблачно небрежен,
гласът ти в мойте бездни
се топи.
Пак става пролет в
есенна безкрайност.
Преплитат се следите ни.
Горят.
Във някаква очаквана
омайност,
душите ни пробудени
мълчат.
Оставам вечност в твоята
зеница,
извайвам те от огнен
хоризонт.
Накрая във небесната
матрица
аз скривам общият ни
епилог.
01.11.2018г.
Елица
*****
Няма коментари:
Публикуване на коментар