Едничък зов…
Потъва някъде дълбоко в мен,
едничък зов изпратен във безвремие,
дъхът му от дъхът ми пак пленен,
разгръща свойта сила със доверие.
Редят се цветовете в тишина,
разстилат свойта нежност във послание
и раждат въздесъща светлина
във вятърно-горчиво съзерцание.
Превръщам се във атом и горя,
небесното във костите ми тлее
и зная някой ден ще се стопя,
ала душата ми в безкрай ще оцелее.
09.10.2018г.
Елица
Няма коментари:
Публикуване на коментар