Среднощна среща...

Среднощна среща…

                     на мама

Усетих звън, далечна песен

и тебе, мамо, аз видях,

по път прекрасен и отвесен

напредвах бавно и летях.

Ти обич прати по дъгата,

целуна моето лице,

а после нейде в синевата,

преплетох с тебе аз ръце.

Въртяхме се спирално бели,

потънали във тишина,

през куп тегоби оцелели,

родихме звездна светлина.

Тъгата ми превърна в радост,

следи към бъдно начерта

и ме дари със вечна младост,

по стари древни правила.

Безкрайна вяра в мен покълна,

а ти от нея стрък си взе,

а после с нежност ме прегърна,

в едно космическо поле.

Прошепна „Дъще, пак сме двете,

невидима съм, но горя.

Ще дойде край на нашто бреме,

отново с теб ще си шептя“.

Една сълза пролях горчива,

погалих нейното сърце,

и бях за миг аз пак щастлива,

тъй както помня от дете.

Любимият без глас пророни

„Ще пазя твоята душа,

по ред забравени закони

със теб ще случим вечността.“

А мама кротко ни помаха,

„До скоро, дъще, във нощта“,

а после вятърно угасна,

на първата зора в кръга.

12.07.2018г.

Елица