Снимка на
съзвездие Орион някъде от интернет :)
*****
Понякога
в дните се случва така, че без да го търсиш целенасочено вълшебството се
докосва до сетивата ти, дава знаци и оставя у теб чувството за сбъднатост...
Например днес... На вратата почука приятел... Трябваше да вземе нещо от мен,
просто му направих услуга... Отворих, а той усмихнат ми поднесе червена
ябълка... Една такава – гладка, лъскава, с наситен цвят.... Почувствах се за
миг като в приказката за Снежанка, но без усещане за смърт, а по-скоро за
Любов, за нещо топло, нежно, изпълващо сетивата с онова пронизващо чувство за
доизказаност и пълнолудие, което не те спохожда всеки ден, но го имаш вътре в
дълбокото си тайнство и Винаги ражда усмивка и вяра... Самата сцена, в която
бях един от главните герои ме усмихна... Взех ябълката, а тогава той неочаквано
ми каза – „Погледни небето колко е ясно! Виждала ли си Орион? Ето го – точно над
твоята градина – трите звезди разположени една до друга са колана на орача, горе
едничка звезда – главата му, отдолу се виждат краката му, а малко по-напред е
остена....” Зареях поглед в небесното... А звездите наистина блестят и като че
ли си го представих.... Леко прегърбен момък – държи копралята и се опитва да
оре... сред вятъра... А той продължава : „Нали знаеш, че остенът притежава
необикновена магическа сила. От него бягат всички свръхестествени зли същества –
змейове, хали, вихрушки.” После започва да се смее – „Е, малко ти изцитирах Уикипедия,
но все пак вярвам в народните предания и легенди”. Аз само се усмихнах и
продължих да се взирам в безкрайното тъмно синьо. Прошепнах му – „Приказно е”...
В един миг само за момент погледът ми се измести леко надясно, някъде в
пространството над двора на съседа... и Я видях – Падаща звезда.... Беше
буквално за части от секундата... Дори не ми остана време да си помисля „Пожелай
си нещо”... В мига, в който я възприемах като случване, осъзнах с всички сетива
мига и последицата, във всеки атом на кръвта ми, във всяка кост и фибра на
кожата ми избухна като Супер Нова едно желание.... Инстинктивно свих юмруци, а
когато ги отпуснах докоснах сърцето си.... После този мой приятел каза „Чао” и
се изгуби в мрака, а аз преодоляла лекото си вцепенение и усещане за приказност
насред градската реалност, влязох в смълчания къснофевруарски двор... Няколко
мига преминаха като на забавен кадър пред погледа ми - червената ябълка, орачът с остена и накрая
красивата звезда, която се стопи във въздуха след полет попил в ирисите на
очите ми и предвещал бъдещето родено от вярата ми във вълшебствата, във обичта и красотата....
28.02.2013г.
@Eli
***
