Досбъдната...

 

 

 

Досбъдната...

 

"Не искам да съм влюбен толкоз в теб",

прошепна ми разчорлено небесен,

"Аз не разбирам твоя словоред,

той българския бил така нелесен..."

 

Намигнах му и хукнах във нощта,

а той след мен се стрелна като хала,

"Перке ти амо" тихо зашептя,

"Щастлив съм, че отново в мен си цяла."

 

Изгледах го усмихната почти,

и нещо като "Ахтунг" изжонглирах,

"Далеч от мене ти се събуди",

заклех го мило, после си заминах.

 

Но всъщност първа се пробудих аз,

във малката ми стая, там, във дир-а,

"It's coffee time" дочух към мене глас,

и бяхме пак с любимия двамина.

 

А после път, полета, мъдростта,

по радиото песни до премала,

досбъдната една мечта,

във бурите със твърдост оцеляла.

 

22.02.2024г.

Елица

 

 

To You

 

Някакъв сън...

 

 

 

Някакъв сън...

 

Сънувах, че вървяхме двама с теб,

в далечен парк накрая на земята,

и бе стопен невидимия гнет,

отново бяхме с тебе Светлината.

Усещах се спокойна и жена,

войникът в мен се беше уталожил,

държах аз смело твоята ръка,

а ти копнеж в сърцето ми бе сложил.

Говорихме си много за преди,

за моите огромни тежки рани,

за общите ни вятърни следи,

на сигурно в небесното прибрани.

Целуна с нежност моето лице,

нарече ме безсмъртната любима,

Единствена под синьото небе,

която слята с тебе е щастлива.

А после рецитира с топъл глас,

забравена от минало поема,

разказваше тя вятърно за нас,

а споменът сред облаци простена.

 

Внезапно се изгуби сред тълпа,

последвах те, но после се отказах,

обърнах се и тръгнах по брега,

спокойна, че за всичко ти разказах.

Но ти от нейде пак се появи,

прегърна ме със поглед в дълбините,

прошепна ми: "Ти ме срази!

Не те е страх сама във висините."

А после пък шосе и светофар,

на гръб те яхнах, някак си по детски,

пренесе ме подобно фар,

досбъдната със тебе по човешки.

 

12.02.2024г.

Елица

 

Postman for him 2024’ поезия

 

 

To You

 

На Богоявление...

 

 

 

На Богоявление…

(Нещо като Откровение...)

 

Държа везните милион лета

на Е-тата и И-тата съм стожер,

но още десет моята душа,

спасява във един отровен кошер.

 

И тихо ненатрапливо блестя,

преглътнала обиди и неправди,

преборих смела неведнъж смъртта,

без да ламптя за почести, награди.

 

Живота вътре в мен е като стих,

послание без край от ветровете,

със постоянство огнено сразих

през моята усмивка враговете.

 

С косите ми все шепне Любовта,

Надеждата пък в костите ми пее,

очите ми са Вяра за света,

че дълголетен всеки ще живее.

 

Заклета съм от Бог да бъда войн

и винаги Доброто да ме води,

завой преодолявам след завой,

обединявам нации, народи.

 

Тъй щом тринадесет навършим сто,

ще има вече стълба към небето,

ще се разлисти новото дърво,

възвръщайки ни туй, що бе отнето.

 

06.01.2024г.

Елица

 

 Postman for him 2024’ поезия

 

To You