Мост...

Мост…

Потапям се във себе си, вървя,

далеч е мойта тиха споделеност

и вече думи звездни не мълвя,

вибрирам със щастлива устременост.

Заключен си в най-долно чекмедже

на скрина ми за пътища и тайни,

пазител ти е синьото небе,

а аз кръжа сред облаци омайни.

Тъй дълго беше този маратон,

нозете ми съвсем се измориха,

но ме спаси един забравен тон,

следите ми във него се стопиха.

Не чувствам нищо. Само празнота,

след теб остана вътре в мен да свети

и някаква безмълвна самота,

за двете ни бошуващи комети.

Но свързани сме. Общата душа

криле протяга, иска да е волна,

в простора да изпише свобода,

пречистена да бъде и доволна.

Оставам с любовта си вътре в теб,

а ти с мълчание у мен пулсираш,

разпръснати сме двамата навред,

в надеждата ми все се преоткриваш,

защото съм частица от дъга,

вълшебен мост към новото начало,

чрез моята изстрадана съдба

със теб ще бъдем пак единно цяло.

17.01.2020г.

Елица

Белези...

Белези…

Боли от белезите и прогаря.

Затворена съм и мълча,

но чувство огнено изгаря,

плътта ми, костите, духа.

Държа ръката ти и все се взирам

със радост в синьото небе,

земята в шепите си сплитам,

пак бие моето сърце.

Държиш ръката ми и с поглед галиш

забравените ми криле,

кръвта ми до насита палиш -

любимо вятърно момче.

Разказвам ти без глас във песни,

пак двама скитаме в дъжда,

по пътищата ни все тъй отвесни,

ний борим устремно страха.

Пак любовта е наша вяра

на изток в златното поле,

написано е „Оцеляла“

напред животът ни пое.

Посока пак е светлината

платихме всичко до откат,

пред нас отстъпи тъмнината,

погреба своя ням захват.

За нас истории разказват –

дървета, пътища, реки

и брод във бъдното показват

към слънчевото ни Преди.

07.01.2020г.

Елица

(за нещо през месец юли 2020г.)

******

Postman for him 214...

Postman for him 214 (публикувано в блога)

28.12.2019г.

Вече не търся споделеност. Написах и изпратих много писма. Разказах ти се от главата до петите. Докосна се до вълшебните ми способности да виждам в миналото и в бъдещето. Бях искрена и честна до мозъка на костите си. Оставих те да надникнеш в най-тайните и тихи кътчета на душата ми.  Доверих ти се докрай. Отдадената любов беше чиста и искрена. Тоналност на енергията ми, с която заспивам и се събуждам, която пулсира в мен докато пия утринното си кафе или разбърквам следобедния си чай. Бяха 9 години изпълнени с предизвикателства, след срещата ни там отляво, до десния завой. Думи изпълнени с нежност, протегната приятелска ръка, която ти така и не пое, нон стоп удари в мълчанието ти, което направи реалността още по-тягостна. Предполагам, че стиховете ще продължат да излизат, защото на разума му е трудно да пребори поривите на чистата енергия, но тези стихове вече няма да ги подарявам персонално на теб, а ще ги оставя да летят в безкрайното космическо пространство и нека всеки, който ги прочете си вземе по нещо за себе си, нека бъде стоплен и да се почувства цял. Беше тежка мисия, в която изтлях. Почти се стопих и се превърнах в чертичка слята с хоризонта. Но моето призвание е да грея. Нали съм звезда. Ти не искаш да грея в твоя небосклон, дори като приятел, така че единственият ми полезен ход остана да си отида. Да се затворя зад 9 врати и да хвърля ключа в морето. Аз имам нужда от силно приятелско рамо, от разговори за специалните и ежедневните неща от битието, имам нужда от усмивка, от споделеност, топлина и нежност. Разбрах, че ти не можеш да ми ги дадеш или  по-скоро трябва да кажа – защото не искаш да ми ги дадеш, тъй като по някаква причина се страхуваш... Аз не съдя никого, погледнато в контекста на общожитейският план, дистанцирана от професията си. Всеки сам избира житейския си път, контактите си, начина по който се представя в измъчената 3д реалност. Обичам честността, откритостта, липсата на показност, себичност и егоцентризъм. Срещу 25.12. сънувах сън, в който цялата информация от лаптопа ми се изтри пред очите ми и накрая компютъра възстанови заводските си настройки, чист от абсолютно всичко – син екран на windows. Днес в разговор Мария ми казва, че може би сънят е знак, че е време да прекратя контактите с разни хора в живота си. Много неща се нулираха на 25ти. И така е, да. Време е за постоянна дистанция. Баланса беше постигнат. Девет години стигат. Предстои нов 10 годишен период, в който имам потребност от нови случвания, нови хора, нови предизвикателства, ново усещане за любовта вътре в мен и към мен. Любовта към теб остава. Тя е нещо константно и непроменимо. Пламъците близнаци винаги неистово се търсят и преоткриват. Пак и пак. (Писала съм го и в стиха „Някой като теб” – „И хиляди години да изминат, съдбата ми ще бъде част от тебе”) Затова и ще има още стихове. Просто аз вече не съм същата. Не търси в стиховете през егото себе си. Търси любовта. Глобалната любов, която свързва всички нас, която е единствена посока и ключ за старото ни място в Рая. Какво ще се случи ли? Прочети си писмата назад (стига да си ги запазил), във тях Вселената ти разказа всичко през тези 9 години. И върви смело по своя път. Той ще те отведе до Мястото – онова вълшебно кътче, до което е предопределено всеки един от нас да стигне. И да бъде щастлив. По своя си начин.

С обич и най-добри чувства,

Елица – пламък близнак от Плеядите   

Магически завет...

Магически завет...

След Коледа мечтите ми потъват

във най-дълбоките ми неми светове,

за светлото неистово жадуват

в прозрачното безоблачно небе.

Подреждам ги и тихичко им шепна,

разказвам им за своето преди,

една надежда вътре в мен потрепва,

че всичко е пречистено почти.

Различна съм – висока, островърха,

огромни са крилете ми в нощта,

понякога войник съм, друг път – влъхва,

забравила отдавна да греша.

А любовта ли? Скривам я в морето

на своята тъй тягостна съдба

и крача смело - силна до момчето,

държащо мойта вятърна ръка.

Ний пазим в себе си огромна тайна

и пъзела безгласно все редим,

развръзката за нас ще бъде трайна,

свободни най-накрая ще летим.

След нас ли? Ще остане тишината

и купчина въпроси без ответ,

единствена посока – Светлината

ще бъде наш магически завет.

27.12.2019г.

Елица

******