Мост...

Мост…

Потапям се във себе си, вървя,

далеч е мойта тиха споделеност

и вече думи звездни не мълвя,

вибрирам със щастлива устременост.

Заключен си в най-долно чекмедже

на скрина ми за пътища и тайни,

пазител ти е синьото небе,

а аз кръжа сред облаци омайни.

Тъй дълго беше този маратон,

нозете ми съвсем се измориха,

но ме спаси един забравен тон,

следите ми във него се стопиха.

Не чувствам нищо. Само празнота,

след теб остана вътре в мен да свети

и някаква безмълвна самота,

за двете ни бошуващи комети.

Но свързани сме. Общата душа

криле протяга, иска да е волна,

в простора да изпише свобода,

пречистена да бъде и доволна.

Оставам с любовта си вътре в теб,

а ти с мълчание у мен пулсираш,

разпръснати сме двамата навред,

в надеждата ми все се преоткриваш,

защото съм частица от дъга,

вълшебен мост към новото начало,

чрез моята изстрадана съдба

със теб ще бъдем пак единно цяло.

17.01.2020г.

Елица