Пренаписване...

 

 

 

Песен 6

Пренаписване...

 

Някак си със теб ми е добре

и не защото вън вали и е студено,

защото просто аз от векове,

все търся нещо в минало отнето.

Внезапно го открих смирено в теб -

походката, гласът и още нещо,

остатъци от някакъв човек,

когото някога обичах грешно,

но не със оня грях зарит в пръстта,

а с другия - все водопадно нежен,

отблясъци далечни във нощта

на старата любов по път безбрежен.

Но днес е друго, ти си звездно нов -

безкрайно силен, смел, докрай разлистен,

животът тъй безмилостно суров

за всички знам, ще бъде пак пречистен.

А другия къде ли е... незнам.

Върви самотен някъде през бури,

копнее за забравения Рай,

отхвърлил бремето на ред заблуди.

Кога ще стигне, Бог ще отреди,

за да запеят звездни коловози,

към бъдното в забравени следи

мечтите ни отнасят еднорози.

 

И някой ден при синьото море,

отново фар вълшебен ще засвети,

обичано е моето сърце

от две вълшебни огнени комети.

 

09.10.2024г.

Елица

На Жоро

 

"Била ли си обичана преди

едва сега ще можеш да откриеш..."

Евтим Евтимов

 

*****

Продадена...

 

 

 

Продадена…

Продадена за милион години
през сините пречистващи реки,
далече от ръце едни любими,
заключени от нечии вини.
Игри на сляпо в куп водовъртежи,
безчестие издигнато във култ,
жени със болни някакви стремежи,
застигнати от не един инсулт.
Превръщане на женското във мъжко,
изчистване на всички страхове,
гласът на войн потрепващ дръзко,
в изгубените тъмни светове.
Тренирана сама да оцелява,
но с братята завинаги в отбор,
понякога е морска пяна,
а друг път е възраждащ се закон.
Под броня пази все душа ранима,
върви по път по свои правила,
в ръцете си държи тя сила,
с която пренарежда все света.
Когато във ядрото ветровете,
притихнат залюлени от дъга,
тя си отива бяла с дъждовете,
във свойта обетована земя.
Тя няма тяло – сторено на прах е,
от някога любимата сестра,
отсъдила – Вселенски грях е,
от брат да си обичана в нощта.
Но оцеляла древната свещица,
до Извора спасена под Луна,
разперила криле на птица,
пак подслонил я нейния баща.

Не идва на Земята от години,
сражава се във чужди светове,
очите и отдавна не са сини
зениците са нейното поле.

Но призована за финална битка,
препуска на вълшебен еднорог,
и знае, че я чака на отбивка
стар мъдър глас, любим и строг.

16.09.2024г.
Елица Бояджиева

Някой преди време ми беше писал : „Обичам аватара ти…“

Но аватара е просто някакъв спомен, отблясък, далечна сянка, нещо безвъзвратно изгубено, нещо към което може би душата не иска да се връща…, защото външното е миражно, истинско е само вътрешното, а ако някой обича само външното, горко му когато го изгуби, изгубва всичко, защото вътрешното не се отъждествява с обвивката, а с вътрешната сила, която движи и съхранява всичко… Тази сила няма външно лице, тя едновременно е Всичко и Нищо, тя е безкрайна, самодостатъчна, пътува като вектор през времето и пространството, а спътниците и не са въпрос на оцеляване, на доказване, не са спътници за които тази сила е трофей, а е нещо естествено, хармонично, вечно, отвъд физическите предели и техните слабости… 

 

Щастливи четирима...

 

 

 

Щастливи четирима….

 

Измина пак поредната година

Борис шестнайсет вече навъртя,

и все така щастливи четирима,

ний тихо пренаписваме света.

 

Лекуват с обич трите ми момчета,

тъгата скрита в моите очи,

показват ми отново ред небета,

помагат ми да пея със лъчи.

 

Споделяме пътувания, радост,

понякога с досада ме корят,

те извор са на вечната ми младост,

в душата ми замислени блестят.

 

Строят мостове в земната реалност,

Борис е богатира, Дани – стълб,

понякога единствено в сакралност,

разбират, че ни свързва дълъг път.

 

А аз съм майка, но и войн пазител,

преборила заплахи, страхове,

семейството ни – вятърен вестител,

разгръща нови светли брегове.

 

На верните приятели –дузина,

с душите си ний все благодарим,

остава обичта ни неделима,

със нея този свят ще съхраним.

 

06.08.2024г.

Елица

 

 ***