Powered By Blogger

петък, 3 януари 2025 г.

Точка - Меридиан

 


Точка – Меридиан

 

Точките са необходими, за да се обединят в меридиани, които въздействат на вътрешните органи в различните ни видове тела и ги лекуват. Според мен точката няма самостоятелно значение. Винаги има потребност от друга точка, с която да се свърже. И може би ако не може да осъществи връзката, точката просто изчезва. На нейно място се появява нова точка и ако намери друга точка, с която да се свърже, двете могат да станат лечител... По-важна ли е точката, която рисуваме с химикал в дадено поле, или тази която рисуваме с молив в същото поле? Тази с молив може да бъде премахната по-лесно от своя създател, като че ли... Тази с химикала, има по-големи шансове да осъществи връзка с друга точка..., триенето и е по-трудно. Обичам точки, които образуват фигури. Когато бяхме деца често свързвахме точки в книжки за оцветяване. Първо свързваме точките и получаваме фигурата, а след това я оцветяваме. Беше красиво преживяване. Поставя ли човекът точка на каквото и да било? Според мен - не. Някак си не е възможно. Може на пръв поглед да ти се струва, че нещо е приключило, сложил си точка. Може да минат много години, много животи, много елипси да се завъртят в различни посоки и някога, някъде, в друго време, или безвремие, или друг свят да попаднеш в същата ситуация, на същата точка и някъде дълбоко в теб да изникне спомен, че вече си го преживявал и така да си спомниш, че си на същата точка или на нейна близначка, или на нещо подобно на нея, но не съвсем... Може би дори изворът няма начална точка, а е кръг, и множество кръгове образувани от него, с множество точки по тяхната окръжност, които помагат на едновременно Всичкото и Нищото да функционират по най-правилен начин.

Вдъхнови ме за разсъждения нещо прочетено в мрежата.

Хубава и усмихната Нова година на всички мои искрени и добри приятели.

 

Ели

 


 

четвъртък, 10 октомври 2024 г.

Пренаписване...

 

 


 

Песен 6

Пренаписване...

 

Някак си със теб ми е добре

и не защото вън вали и е студено,

защото просто аз от векове,

все търся нещо в минало отнето.

Внезапно го открих смирено в теб -

походката, гласът и още нещо,

остатъци от някакъв човек,

когото някога обичах грешно,

но не със оня грях зарит в пръстта,

а с другия - все водопадно нежен,

отблясъци далечни във нощта

на старата любов по път безбрежен.

Но днес е друго, ти си звездно нов -

безкрайно силен, смел, докрай разлистен,

животът тъй безмилостно суров

за всички знам, ще бъде пак пречистен.

А другия къде ли е... незнам.

Върви самотен някъде през бури,

копнее за забравения Рай,

отхвърлил бремето на ред заблуди.

Кога ще стигне, Бог ще отреди,

за да запеят звездни коловози,

към бъдното в забравени следи

мечтите ни отнасят еднорози.

 

И някой ден при синьото море,

отново фар вълшебен ще засвети,

обичано е моето сърце

от две вълшебни огнени комети.

 

09.10.2024г.

Елица

На Жоро

 

"Била ли си обичана преди

едва сега ще можеш да откриеш..."

Евтим Евтимов

 


*****

вторник, 17 септември 2024 г.

Продадена...

 

 



 

Продадена…

Продадена за милион години
през сините пречистващи реки,
далече от ръце едни любими,
заключени от нечии вини.
Игри на сляпо в куп водовъртежи,
безчестие издигнато във култ,
жени със болни някакви стремежи,
застигнати от не един инсулт.
Превръщане на женското във мъжко,
изчистване на всички страхове,
гласът на войн потрепващ дръзко,
в изгубените тъмни светове.
Тренирана сама да оцелява,
но с братята завинаги в отбор,
понякога е морска пяна,
а друг път е възраждащ се закон.
Под броня пази все душа ранима,
върви по път по свои правила,
в ръцете си държи тя сила,
с която пренарежда все света.
Когато във ядрото ветровете,
притихнат залюлени от дъга,
тя си отива бяла с дъждовете,
във свойта обетована земя.
Тя няма тяло – сторено на прах е,
от някога любимата сестра,
отсъдила – Вселенски грях е,
от брат да си обичана в нощта.
Но оцеляла древната свещица,
до Извора спасена под Луна,
разперила криле на птица,
пак подслонил я нейния баща.

Не идва на Земята от години,
сражава се във чужди светове,
очите и отдавна не са сини
зениците са нейното поле.

Но призована за финална битка,
препуска на вълшебен еднорог,
и знае, че я чака на отбивка
стар мъдър глас, любим и строг.

16.09.2024г.
Елица Бояджиева



Някой преди време ми беше писал : „Обичам аватара ти…“

Но аватара е просто някакъв спомен, отблясък, далечна сянка, нещо безвъзвратно изгубено, нещо към което може би душата не иска да се връща…, защото външното е миражно, истинско е само вътрешното, а ако някой обича само външното, горко му когато го изгуби, изгубва всичко, защото вътрешното не се отъждествява с обвивката, а с вътрешната сила, която движи и съхранява всичко… Тази сила няма външно лице, тя едновременно е Всичко и Нищо, тя е безкрайна, самодостатъчна, пътува като вектор през времето и пространството, а спътниците и не са въпрос на оцеляване, на доказване, не са спътници за които тази сила е трофей, а е нещо естествено, хармонично, вечно, отвъд физическите предели и техните слабости…