Прашинка нежност и
причастие...
Понякога се взират
вътре в мен
очите ти запомнени
от минало,
дъха ти във дъха ми
пак стаен,
сърцето ми прегръща
доизгубено.
Прощавам ти
предателства и грях,
смълчана в теб се
гмурвам безоткатно
и някак си изчезва моя
страх,
душата ми се рее всеобхватно.
А ти си малък - стръкче
от трева,
една прашинка нежност
и причастие,
обгръщаш ме отново с
топлина
във сънено космично
междучасие.
Оставаме преплетени
така –
две влюбени
вселени за дописване,
до кокал ни
изгаря пак страстта,
заключена във пръстите неистово.
Със утрото си тръгвам аз от теб,
отдавна очертала свойте
граници
и продължавам в шепнещия
ден
да те пресрещам в
купищата странници,
които ме запазват все
добра –
една звезда предречена в
небесното,
която ще прегърнеш във
дъжда,
когато се досбъдне неизвестното.
05.11.2017г.
Елица
Няма коментари:
Публикуване на коментар