Отредено...

Отредено…

            „Не те избрах. Сърцето е виновно.

                То никога не иска разрешение.“

                caribiana

„Не трябва да обичаш, грехота е“,

шепти сърцето тихичко във мен,

но аз не слушам, казвам: „Светлина е“

и пак съм в теб с изгряващия ден.

„Отделно сте, така е отредено“,

сърцето продължава да реди,

но слънцето остава несломено

и сбъдва мойте огнени мечти.

В съня ти се изливам като песен,

със утрото проблесвам във дъжда,

от зимата до късна златна есен,

по хиляди пътеки с теб летя.

Сърцето строго вятърно ме стрелва:

„Любов е да, но плащате цена“,

една надежда вътре в мен потрепва,

че тази дан докрай ще изплатя,

а после следва новото начало,

големите ни атомни крила,

преплетени в космично огледало

разперени далече над света.

„Сърце, не мога. Трудно ми е. Страдам.“

проплаква отчаянието в мен,

а то проронва: „Знам и се надявам,

накрая той от теб да е спасен.“

Така се трупат дни и ред години,

променяме се, ала вътре в нас

остава отзвука на мигове щастливи,

досбъднати в среднощен звезден час.

Ще ме достигнеш в моята реалност

и всички рани, знам, ще преболят,

отхвърлили наземната дуалност

душите ни далеч ще се стопят.

19.07.2018г.

Елица

*****