За Самсара и самотата....

NOTE: В интернет попаднах на статия за т.нар. затворен цикъл Самсара и момента, в който душата достигне такова ниво на енергийно развитие, че да желае да напусне Самсара и да се понесе свободно т.е. да приключи с реинкарнационните процеси. Сигурните признаци за готовност за напускане на Самсара били: желание за усамотение, висока степен на търпимост, смирение пред обстоятелствата - резултат от прозрението, че те са програмирани от Висшия Аз. При мен я има високата степен на търпимост и смирение пред обстоятелствата! От 14 години търпя ежедневно нещо, което калява душата ми, прави ме силна, устойчива и дисциплинирана, но същевременно и емпатична, нежна и всеотдайна. На два пъти опитвах преди години да променя ситуацията, но поради една или друга причина не се получаваше. Спрях да опитвам и се понесох в ритъма на течението. Всеки ден намирам време за усамотение и съмовглъбяване - чета си разни неща, пиша стихове, слушам музика, която помага на съзнанието ми да се рее свободно само горе във високото! Тези дни си мислех, че толкова дълго жадувах за една промяна в битието ми, а тя не се случва и не се случва, че след толкова изтекло време вече незнам дали точно тази промяна искам и дали това е нещото, което ще ме направи по-щастлива в настоящия момент, защото с времето се научих да бъда щастлива и в обстоятелствата, които не мога да променя. После прочетох един интересен разказ за самотата при Катя (troia) - Самотник. Нейния герой ми прилича на мен. Знае какво иска, но е минало много време през което не го е получил и е достигнал до момента, в който се чувства уютно в усамотението продукт на обстоятелствата, но без да губи мечтите, които обаче вече не смята за нужно да изрича на глас и за обезателно осъществими. Накрая той определя мечтаната партньорка с думите „Да бъде скучна като мен”. Това ми звучи с много тънка и интересна самоирония. Той знае, че не е скучен, но му е интересно да се определи като такъв от гледна точка на самотата си и да помечтае за също толкова интересна самоиронична партньорка, с която споделената самота да му помогне да излезе от затворения цикъл и да открие своето истинско вселенско място. :)) Спомних си и един разговор от преди няколко години. В него въпроса беше Какво е любовта? Той се бе определил като безинтересен, скучен, пишещ глупости, заяви че не е хубав, но в моето съзнание той бе изградил образ съчетаващ волната младежка артистична полетност със сериозната хладна анализаторска дистанцираност, продукт на професията му и вероятно натрупан горчив житейски опит. Заключих отговора на въпроса Какво е любовта точно в три думи – Някой като теб! :) А после по един интересен начин му прочетох едно написано от мен стихотворение, в което сега като се замисля май му посочих пътя за излизането ни от Самсара! ;) Та и героя на Катето – сигурна съм че някъде там – в малкото уютно кафене на ъгъла на улицата на която живее, на работното му място затрупано с чертежи и папки, на романтичната пейка под салкъма в парка по алеята, по която обича да се разхожда, на автобусната спирка на която чака, когато вали и не може да отиде до работа пеша или пък при бутката за вестници, от която всяка сутрин си купува пресата за да се осведоми накъде върви света го чака среща с неговата сродна душа – скучна, но по своему вълшебна и интересна, предопределно да държи ръката му и да го отведе до Мястото – онова вселенско кътче до което е генерирано да стигне и където дори мълчанието между двамата ще носи уют и спокойствие. Просто трябва да извърви предопределените крачки до миг Случване, като крачките включват и такива ситуации като тази с дамата в бара! Ситуации носещи опитност и спомагащи душата да открие своята най-комфортна и адекватна траектория на вибриране и сбъдване!

Просто имах настроение да си поразсъждавам над самотата, реинкарнациите, замислящите неща на които попадам докато сърфирам в мрежата и да си спомня един кратък разговор и нещо интересно направено от мен преди години, неща които ми носят топлинка и нежност през времето и пространството....

Ели

---

Послепис:

Катя има навика да скрива разказите в архива и линка в моята бележка в един момент може и да не работи, затова си позволявам да го препечатам под линия. Той е кратък:

Самотник

Седеше сам на бара и допушваше поредната цигара. Обичаше това място. Едно от многото, които посещаваше за разнообразие. Заведението беше потънало в сумрак. Приглушените светлини -  малки цветни топчета играеха по лицата на хората. Придаваха им извънземен вид и внушаваха чувството за усамотение. Всичко беше илюзия. Поне за него. Имаше остро зрение и не пропускаше нищо. Дори най-малкият жест, мимика, движение бяха важни. Тялото никога не лъжеше за разлика от думите. Обичаше да наблюдава посетителите като детектив на местопрестъпление. Често се опитваше да отгатне техните мисли, вълнения и чувства, причините довели ги до тук. Страстите, които тлееха в тях готови да избухнат след поредната чаша питие и дори неволно докосване. Да видиш невидимото, да узнаеш скритото беше толкова вълнуващо! Като пътешествие в ума на другите, но без тяхното разрешение.

Рядко му обръщаха внимание. Обличаше се обикновено, не ухаеше на секси парфюм, придаваше си отегчен вид. Предпочиташе да е сам. Е, понякога ставаха грешки както тази вечер.

-          Как си? Ако искаш може да ме почерпиш. – седна до него младо момиче с опипващ дрехите му поглед.

 Беше с впита  тъмно зелена рокля, която не спестяваше нито една извивка на тялото. Ръцете й трепереха. Запали нервно цигара. Личеше си, че скоро се е гримирала.  В бързината не беше успяла да заличи двата страстни белега на изящната си шия.

„Проститутка” – веднага прищрака в него червената лампичка.

Усмихна й се вежливо, но гласът му прозвуча студено:

 -          Нямам пари.

Тя направи кисела гримаса и бързо му обърна гръб. Обходи с поглед останалите клиенти в бара. Трябваше й платежоспособна плячка. След минута се отправи поклащайки бедра към сепарето в дъното.

Той погледна часовника си. Отдавна беше минало полунощ. Стана и се отправи към изхода на бара.

На другата сутрин се засече със сестра си в кухнята. Тя както винаги бързаше за работа. Естествено не пропусна да го попита:

-          Е, как беше снощи? Нещо ново?

-          Ами беше интересно. – смотолеви той.

-          Стига с това интересно. Намери си най-после момиче. Стига си скитосвал. Обичам те, но като се държиш така ме ядосваш. Знаеш ли изобщо какво искаш?

Той замълча. После се подсмихна тайнствено.

-          Трябва да е скучна като мен.

И се засмя малко тъжно.

автор

Катя Иванова

http://troia.blog.bg/

 *****

***