снимка
общност
Водолей във ФБ
Признавам днес аз май че преболях…
незнам какво си някаква награда
или пък изпитание, кажи
душата ми изправена на клада
изгаря бавно в твоите следи
не искам да си в мен върви си
признавам днес аз май че преболях
ала от теб живота ми зависи
със своите копнежи пак се слях
изгубих се във приказка за двама
в която ти неистово мълчиш
след пет години някак оцеляла
душата ми в ръцете си държиш
жесток си искам да забравя
аз нова обич имам всеки ден
във мене тя печата си оставя
от нея е света ми озарен
а ти си минало дълбока рана
кървяща и оставяща следи
издигам пак високата преграда
за твоите замислени очи
простила съм ти тази дива мъка
снагата ми с която си облял
и днес съм друга просто друга
по нови правила си ме познал
повтаряш грешките и пак предаваш
половината от общото небе
болезнено е как не осъзнаваш
притискам пак ранени колене
дали ще оцелея все се питам
във този непрогледен лабиринт
по пътища към тебе все се скитам
изгубени в простора светло син
ужасно е от тебе да завися
дъхът ми да е в твоите гърди
съдбата си аз искам да осмисля
и да запазя своите мечти
прости ми ала ти си ми далечен
въже ме свързва с твоите ръце
а пламъкът ни неразривно вечен
гори със жар във общото сърце
дали ще сме свободни днес не зная
объркана съм глухо ме боли
единствено душата ми в омая
все по-нагоре тихичко лети
а ти ме следвай ако имаш сили
към нашите изгубени земи
посоката отдавна сме открили
сред пръснати в безкрайното звезди
06.10.2016г.
Елица
NOTE: Има дни, в
които нещо ме сграбчва. Някаква тъга, изгубеност, предаденост. Достатъчно е
нещо прочетено, видяно…И вратите се затварят, ключалките щракват. В такива
мигове предателствата изглеждат непростими. Незнам. Може би по-щастливо ще
живеем без интернет и без да ни се навират в очите изявите на разни малки
смешни хора, чиято себичност има нужда от храна, чрез навиране в очите на
хората на родена безвкусица, кич и празнодумство. Съжалявам днес нещо съм
негативна. Давам си за кой ли път сметка защо съм си тръгнала от някъде и нямам
желание да се връщам натам. Блатото си остава блато и жабите в него си остават
просто жаби с напъни да ги целуне принца и колкото повече не им се получава, толкова
напъните стават по-агресивни и отривисти, жалки и смешни. Наистина не съм от
тази планета. И се радвам, че рано или късно ще си отида и в полезрението ми ще
спрат да бъдат хора, които нямат потенциала и интелекта да надскочат болното си
его. Незнам защо стихотворението се подреди такова. Противоречиво. Може би
защото съзнанието е затормозено от работа. И усещанията от дълбоко заровеното
минало надделяват, когато нещо ме напрегне и разтрои. Незнам. Нека стихото лети
по вятъра и който каквото иска, това да разбира.
Туй то! Изригнах! Сега да укротя
топката и да препусна към следващата професионална задача!
Ели
