Признавам днес аз май че преболях…

снимка

общност Водолей във ФБ

---

Признавам днес аз май че преболях…

незнам какво си някаква награда

или пък изпитание, кажи

душата ми изправена на клада

изгаря бавно в твоите следи

не искам да си в мен върви си

признавам днес аз май че преболях

ала от теб живота ми зависи

със своите копнежи пак се слях

изгубих се във приказка за двама

в която ти неистово мълчиш

след пет години някак оцеляла

душата ми в ръцете си държиш

жесток си искам да забравя

аз нова обич имам всеки ден

във мене тя печата си оставя

от нея е света ми озарен

а ти си минало дълбока рана

кървяща и оставяща следи

издигам пак високата преграда

за твоите замислени очи

простила съм ти тази дива мъка

снагата ми с която си облял

и днес съм друга просто друга

по нови правила си ме познал

повтаряш грешките и пак предаваш

половината от общото небе

болезнено е как не осъзнаваш

притискам пак ранени колене

дали ще оцелея все се питам

във този непрогледен лабиринт

по пътища към тебе все се скитам

изгубени в простора светло син

ужасно е от тебе да завися

дъхът ми да е в твоите гърди

съдбата си аз искам да осмисля

и да запазя своите мечти

прости ми ала ти си ми далечен

въже ме свързва с твоите ръце

а пламъкът ни неразривно вечен

гори със жар във общото сърце

дали ще сме свободни днес не зная

объркана съм глухо ме боли

единствено душата ми в омая

все по-нагоре тихичко лети

а ти ме следвай ако имаш сили

към нашите изгубени земи

посоката отдавна сме открили

сред пръснати в безкрайното звезди

06.10.2016г.

Елица

NOTE: Има дни, в които нещо ме сграбчва. Някаква тъга, изгубеност, предаденост. Достатъчно е нещо прочетено, видяно…И вратите се затварят, ключалките щракват. В такива мигове предателствата изглеждат непростими. Незнам. Може би по-щастливо ще живеем без интернет и без да ни се навират в очите изявите на разни малки смешни хора, чиято себичност има нужда от храна, чрез навиране в очите на хората на родена безвкусица, кич и празнодумство. Съжалявам днес нещо съм негативна. Давам си за кой ли път сметка защо съм си тръгнала от някъде и нямам желание да се връщам натам. Блатото си остава блато и жабите в него си остават просто жаби с напъни да ги целуне принца и колкото повече не им се получава, толкова напъните стават по-агресивни и отривисти, жалки и смешни. Наистина не съм от тази планета. И се радвам, че рано или късно ще си отида и в полезрението ми ще спрат да бъдат хора, които нямат потенциала и интелекта да надскочат болното си его. Незнам защо стихотворението се подреди такова. Противоречиво. Може би защото съзнанието е затормозено от работа. И усещанията от дълбоко заровеното минало надделяват, когато нещо ме напрегне и разтрои. Незнам. Нека стихото лети по вятъра и който каквото иска, това да разбира.  

Туй то! Изригнах! Сега да укротя топката и да препусна към следващата професионална задача!

Ели

*****