снимка от НЕТ-а
1985-та
Иглика се спусна по тревисто-каменистата пътечка. Малката уличка към селската чешма беше стръмна. Ех, защо се съгласи да нарами кобилицата?! Дали щеше да успее да балансира - отзад празното менче подрънкваше като чан, а отпред голямата пръстена стомна заплашително се поклащаше. Дали щеше да успее да ги носи на обратно пълни?! Калдаръмената пътека рязко изви. „Ха, ето я къщата на баба Доцка. Чешмата е на има-няма пет метра от тях.”, помисли си Иглика, после продължи да балансира с дългата кобилица. Отстрани приличаше на акробат, който се опитва да върви в права линия по опънато въже, но вместо да държи лоста за баланс хоризонтално с две ръце, беше го прикрепила на крехкото си 7 годишно рамо и бавно напредваше към набелязаната цел. „Ех, и тия камъни какви са на места. Изкривих си краката. Прабаба как ли го е вършила това всяка сутрин, обед и вечер, като е била млада?!”, продължаваше да се чуди на ум Иглика. Докато си разсъждаваше и луташе сред възможните отговори, подмина къщата на баба Доцка със странното петле – ветропоказател, кацнало на четвъртития покрив и само след миг пред погледа и се появи старата бяла каменна чешма. Беше лято и четирите и корита бяха пълни. От чучурите шуртеше бистра студена вода. „Как пък никой не се е подредил в този тих летен следобед да си пере чергите тук”, зачуди се момичето. Обичайна картина беше жените от селото да опънат домашните тъкани шарени черги в голямото квадратно корито, зидано в края на чешмата, после първо да търкат материята с онези т.нар. свински сапуни, после в действие влизаха грамадните четки, с дебелите твърди косми, след които се получаваше задължителна мускулна треска на ръцете, и накрая процедурата приключваше с отъпкването на чергите посредством обути от работливите перачи гумени ботуши. А да и ваденето – това беше голямата мъка – чергите тежаха, напоени от водата, от тях се стичаше студена вода и се изискваха неистови усилия да бъдат издърпани от квадратното корито, изцедени, а после натоварени къде в количка, къде в каручка, случваше се и в някой лек автомобил – обикновено Москвичи дванайсетаци – защо ли бяха тъй на мода, чудеше се често Иглика. Приближи чешмата, като продължаваше да балансира кобилицата. Леко я смъкна от рамото си и постави менчето и стомната внимателно на каменните основи пред чешмата. Те се застопориха и Иглика се зае да ги освободи. Първо извади стомната – тя беше все пак керамична, стоеше винаги в малкия пищник, в една ниша до прозореца, момичето се замисли че обичаше да вижда стомната в ръцете на прабаба си. Представяше си я като вълшебна стомна, от която всеки момент ще излезе дух и ще започне да изпълнява наляво и на дясно вълшебни желания. После извади и менчето и се зае да пълни съдовете с вода. Сега и предстоеше по-трудната задача да ги отнесе обратно по стръмната пътека нагоре до старата къща. Вече почти беше напълнила менчето, когато чу гласове зад гърба си. Иглика се обърна и видя две момчета. Облечени бяха обикновено – с фланелки и бермуди, на краката сандали – леко лятно облекло. Прецени ги като малко по-големи от нея. Приближиха се, а тя продължи да пълни водата приклекнала на една страна до третия чучур. Едното от момчетат я поздрави.
- Хей, здрасти. Твоя ли е тая гега?
Иглика го изгледа недоумяващо.- Аз да не съм овчар, че да имам гега – намигна му тя и се усмихна.
- Е, да де – момчето отвърна на усмивката и – тая сопичка... изкривената в двата края имах впредвид, как и беше името?
- Кобилица е това – Иглика продължаваше да се усмихва.
- Да, кобилицата....., твоя ли е? – момчето не изглеждаше ни най-малко смутено.
- Не е моя, на прабаба е, но аз я нося в момента.
- Аз съм Борис – момчето, което я беше заговорило и подаде ръка.
- Иглика, приятно ми е – подаде му ръка някак машинално след което последва здрависване – Не съм те виждала преди в нашето село, а ние идваме често.
- Вероятно защото не съм от вашето село – този път очите на момчето се смееха.
Иглика загледа и второто момче, което междувременно се беше приближило до тях.
- Ха, тебе съм те виждала. Ти не си ли внук на баба Цана, дето живее до фурната.
Момчето я погледна сериозно с тъмните си очи.
- Мхм, внук съм и да – Никола, с тебе сме в едно училище, ама ти си заек.
- Да бе, заек, не съм заек – на Иглика и стана хем смешно от сериозния му тон, хем притеснено, хем бясно че някакво си там момче се държеше с нея снизходително до селската чешма и то в присъствието на някой, който май май ... я беше впечатлил.
- Е как да не си заек – в първи клас кви сте? – тоя път тона му беше заядлив.
- Никола, не и говори така беее... - в гласа на Борис прозвуча укор. – Виж Иглика, харесват ми името ти, твоите руси плитки, кобилицата ти и начина по който говориш – едно такова мекичко. Ние по София не говорим така и слагаме ударенията на други места. Верно ли си в първи клас?
- Бях – Иглика усети, че започва да се изчервява и притеснява – Дадоха някви свидетелства, пишеше Преминала, ама в кой ли клас – може да са сбъркали и да са ме преместили директно в осми – забележката и беше насочена към Никола. Заек ще я нарича, ама ха....
Борис се наведе и отпи вода от чучура. Лека струйка потече по брадата му. Надигна се и едва сега Иглика го разгледа по-добре. Хубавко сложен, тъмнокос, тъмноок, с една тръпчинка в средата на брадичката, живи любопитни очи и красива усмивка, която разкриваше ослепителни подредени в правилна редица бели зъби.
- Искаш ли да те изпратим – предложението на Борис дойде спонтанно. – Много ми се носи „кобилца” на рамо. Ако те е страх, че може да счупя стомната – Никола ще я носи на ръка, а аз ще балансирам с тази тенджера със странната дръжка.
Иглика се разсмя искрено – менчето се беше превърнало в тенджера. Кобилицата беше „кобилца”. Реши, че съдбата и праща помощ и пътя и по стръмната пътека до къщата ще е много по-лесен. И тръгнаха – тя и двете познати от около пет минути момчета. По пътя Борис беше по-разговорлив. Никола с неохота бе поел пълната стомна с вода и вървеше мълчешком. Борис набързо разказа, че всъщност е от София. Родителите му били приятели с родителите на Никола. Прибирали се от почивка на море към София и се отбили да се видят двете приятелски семейства. Прескочили и до селото на майката на Никола – майката на Борис да си наберяла това-онова – „Зелений нЕкви, както ги определи Борис, ама доматенцата си ги бива – едни големички такива, лъскави и туфичките с чушките в двора на баба Цана са много симпатични – наредени в редички като войници”. Иглика го слушаше и току пускаше по някоя усмивка мимоходом, като се стараеше това да остане незабелязано. Това момче и харесваше определено, а тя все пак беше малка за такива мисли. Вървяха по пътеката, а Борис следваше странната траектория на тежестта на кобилицата. Носеше менчето отзад, което налагаше да държи предната част на уреда като лост. Беше впрегнал цялата си сила. Личеше, че му е малко трудно, но желание не му липсваше. „Как успява и да ми говори” – мислеше си Иглика - „И да се шегува... Да се усмихва с тази ми ти ослепителна усмивка.” Никола вървеше на два-три метра пред тях и се виждаше само гърбът му. Въобще не им обръщаше внимание. Стигнаха до къщата. Време беше да се разделят. Никола вече беше строил стомната на каменната площадка пред голямата външна тераса. След миг и Борис паркира менчето, като ловко извади кобилицата и я подпря до стената.
- Беше ми приятно, Иглика, че я сподели тая кобилца с мен и ми даде да понося странна тенджера на нея. – очите му се смееха, личеше си, че целта му бе да я разсмее с глас и успя.
Иглика взе да хихика, докато се чудеше на къде да погледне. „Абе това момче, що така ме притеснява, бе” – чудеше се вътре в себе си, а двете и руси плитки изглеждаха като златни класове на слънчевата светлина, която се изсипваше от небесното и потрепваха в учестения ритъм на сърцето и.- Аре да тръгваме вече, а? – в гласът на Никола се усещаше досада.
- ОК, тръгваме. Иглика, ще дадеш ли да пийна от стомната преди да си тръгнем? – тоя път гласът на Борис беше някак нежен.
Иглика се усмихна. Май беше чел много легенди и приказки този младеж.- Ами пийни си, защо не... тя... стомната е на прабаба Радина.
Видя как Борис леко хвана и повдигна стомната от камъка, на който я бе оставил Никола. Надигна я с две ръце и отпи дълга и сладка глътка. После бавно върна шарената стомна на камъка. Потупа Никола по рамото и го подкани да тръгват. Иглика остана горе на камъка, до стомната. Вече на външната портичка Борис се обърна, пак и се усмихна, помаха и леко с ръка, намигна с дяволита физиономия и чу как и рече през рамо:- Нали знаеш, че който ти напие водата – Негова си! – после се обърна и продължи изгубвайки се надолу зад завоя в просеката, която водеше до пътя по който бяха дошли, преди Иглика да успее да отговори каквото и да било.
Следва...
02.04.2013
@Eli
*****
Няма коментари:
Публикуване на коментар