Безмълвна липса...

Безмълвна липса…

Една безмълвна липса ме затиска,

зора когато вънка заблести,

мълчание гърдите ми притиска,

във мен се блъска тихо и лети.

Далечината бавно избледнява,

а в нея силуета ти тъжи,

една частица време съхранява,

изгрелите във нощите мечти.

Оставаш в мен – тъй светъл и пречистен,

парченце нежност в моята душа,

сред купища надежди доизмислен,

любим рефрен и спомен от съня.

Прегръща те сияйната ми сянка,

под синьото неоново небе,

а вярата ми – огнена стопанка,

на твоето измъчено сърце,

полита във незнайното пространство,

над хиляди морета, планини,

с нестихващо щастливо постоянство,

се стрелва в теб и атомно тупти.

Усещаш ли ме – скрито стръкче радост,

потънало във твойта тишина,

гаранция за вечната ни младост

и пътя ни облян от светлина.

Ще се стопи тъгата ми огромна,

ще ме прегърнат двете ти ръце,

а истина красиво животворна,

единствено към мен ще те зове.

04.05.2018г.

Елица

*****

Среща....

 

 

 

Среща...

 

Във тъмното отроних пак сълза

със звездното във нямо съзаклятие,

а после ти изпратих тишина

по вятъра - магическо признание.

 

Дойдох като надежда в твоя сън

и с нежност обуздана те прегърнах,

пак двамата танцувахме навън

до прага ти, отново в теб се върнах.

 

Изпиваше ме огнено с очи,

душата ми за себе си завърза

и гали с трепет моите коси,

помоли времето ни да не бърза.

 

Положих на гърдите ти глава,

до утрото останах само твоя,

безмълвно си говорихме в нощта,

заслушани далечно във прибоя.

 

Не исках да си тръгвам, но деня

почука по клепачите внезапно,

прошепнах ти: "Ще си вървя",

обсипа ме с целувки многократно.

 

Врата отворих в ранен зимен час

и се изгубих в бялата реалност,

а ти остана с мисълта за нас,

заключена в дълбоката сакралност.

 

Пробуден сред угаснали звезди

заплака тихо в топлата си стая,

изпи със жажда моите следи

от спомена за срещата ни в Рая.

 

20.12.2020г.

Елица

 

 

*****

Вълшебно чакан час…

 

 

Вълшебно чакан час…

 

Аз пак и пак се влюбвам тихо в теб,

мечтая за далечните ти длани

и чувам твоя тягостен ответ –

мечтите ти в дълбокото прибрани.

 

Не смееш да отрониш нито стон,

душата ти все страда несломена,

по птиците изпращаш полутон

от песен, във която съм спасена.

 

Усещаш как ни дебне все смъртта

и иска любовта ни да погуби,

далечни да се скрием във пръстта,

затрити от проклятие на луди.

 

Но знаеш ли, държа везна

и миналото в шепите си сбирам,

Единствена съм - светя над света

магично в теб неистово пулсирам.

 

Пречистена съдбата ще блести

и пътят ти към мен ще се отвори,

ще се стопят горчивите следи

отвеждащи в реалните затвори.

 

Изтляхме с теб без никаква вина,

от кладите си изгреви родихме,

съветник бе за двама нежността –

във нея като птици се стаихме.

 

Платихме ли последната цена?

Примирието сключихме ли с ада?

Но май ще трябва още да вървя

далеч синее старата ограда...

 

Ще бъде вечна младостта за нас,

от извора отново ще отпием,

а после във вълшебно чакан час,

един във друг безмълвно ще се скрием.

 

14.12.2020г.

Елица

 

 

*****

Вяра и перо...

 

 

 

Вяра и перо….

 

Загледах се в очите ти със нежност

и тихо те привлякох в моя свят,

разперили крилете си в безбрежност,

изгубихме се в слънчев необят.

 

Летяхме дълго, облаци дълбоки

следите ни запазиха в нощта,

заскитахме във четири посоки,

споделяйки бездумна самота.

 

Мълчах във теб и ти във мен мълчеше,

в зениците ми пращайки тъга,

но вътре в теб неистово крещеше,

желание да бъде светлина.

 

Зашити бяха всички стари рани,

душите ни се сляха във една,

от вятъра единствено разбрани

се стрелнахме със теб към вечността.

 

И осъзнахме – вече бяхме други –

разлистени, високи, сред звезди,

по своему красиви, малко луди,

но истински, с досбъднати мечти.

 

Достигнахме до Рая най-накрая

и посадихме новото дърво,

във теб намерих истински безкрая,

а ти във мене – вяра и перо.

 

07.12.2020г.

Елица

*****