За доверието...

NOTE: Днес се видях с Дани. Минаха повече от два месеца от последната ни среща. Споделих и всичко, което ми се случи от края на януари до сега. Анализирахме ситуациите, помогна ми да намеря възможните отговори на много от преживяванията. Все още ми е тежко, но съм достатъчно силна да правя избори и да си ги отстоявам решенията. Когато една ситуация е патова, тя просто е патова и не ти остава нищо друго освен да се примириш и да продължиш напред по някакъв възможен път. Отдавна съм избрала да бъда преди всичко майка. В момента, в който взех решение да родя поне две деца. Сега ежедневно си нося последиците на това решение, но не се оплаквам. Вчера водихме Боби на един детски лекар тук, във Варна защото кашля лошо и вдига температура. Споделихме на лекарката за проблема с детенцето. Тя го прегледа и някак съпричастно отбеляза, че ни се била паднала много тежка карма. Аз продължавам да вярвам, че Бог изпраща точно толкова изпитания, колкото душата може да понесе – нито повече, нито по-малко.  С любовта е същото – изпитваш я и я получаваш в количества, които можеш да понесеш в битието си и които са достатъчни душата да стои в равновесие.  Дани се радва че съм си подредила световете, но останаха още въпроси за обсъждане. Оставихме ги за следващата седмица. Пак на преден план е въпроса за прошката. Минаха 9години, а аз все така не мога да си простя. И вътре в мен зее една празна дупка. Изпитвам болка към самата себе си. Сякаш съм предала самата себе си. Дали някой ден ще съумея да си простя?! Дани се опитва да ми влее увереност, но за сега не се получава. Може би трябва да мине още време. Дори да си простя, не мога да забравя..., а незабравата дълбае като свредел в душата ми, сочи ме с пръст и повтаря неистово – „Ти сгреши, предаде си принципите...” Само обичта, която изпитвам ме спасява. Сега ми е най-важно да пазя границите си и вярата, че като майка притежавам механизмите за най-добра помощ за детето. Имам цел, която преследвам. И от която няма да се откажа. Споделих на Дани и за проблема с рехабилитационния център и че ни принудиха да си тръгнем без какъвто и да било адекватен мотив... Още съм гневна, но няма да пусна жалба срещу М. Времето ще изясни нещата и ще постави всеки на мястото му. Не смятам повече да се включвам в инициативите им, онова пространство е изчерпано както за детето ми, така и за мен. Ще намерим други алтернативи на лечение.  Лошото е, че едно приятелство също е изчерпано. Тя така избра, а аз вече не желая да бъда толерантна към такова поведение и демонстрации... Въобще... Сложен и шарен живот. Едни идват, други си отиват. Само едно единствено чувство в душата ми остава непроменено. Любовта в посока безвремие. Къде съм?! В хисторито, при песните и мълчанието. На спокойствие от всичко и всички. Прегърнала съм само вярата ми и.... пътувам – напред, и напред, и напред...

24.03.2016г.

Ели