снимка от НЕТ-а
1995-та
Наближиха последните училищни дни.
Вълненията естествено бяха свързани най-вече с предстоящите балове. Момичетата
обсъждаха тоалети и прически, момчетата бях заети да си избират дами, на които
да бъдат кавалери. Еуфорията не подмина и компанията, с която се движеше
преимущестевно и Иглика от около година. Всъщност неусетно в нейна основна
компания се беше превърнал Владимир. Връзката между двамата продължаваше вече
близо година. Двамата бяха далеч един от друг само докато траеха учебните
часове поради разстоянието между двете училища, в които учеха и които буквално
бяха разположени в двата срещуположни края на града и разбира се нощем, когато
всеки се прибираше при родителите си. Иглика често се чудеше и разсъждаваше на
ум над въпроса как така Влади, както го наричаше тя, за толкова кратко време се
бе превърнал в толкова важен фактор за живота И. Обичаше да бъде с него. Да си
говорят за интересните прочетени книги, да спорят кой е по-добрият поет –
Яворов или Смирненски, да коментират последното проведено лекоатлетическо
състезание и съответно загубите или победите на любимите си спортисти, да вървят хванати за ръка по страничните алеи
на градския парк или да се прегръщат и целуват на малките закътани пейки, близо
до големия паметник. Целувките – едно от най-хубавите неща на постоянната и
романтична връзка, както бе открила още в началото на запознанството си с
Владимир, Иглика. Често лежейки в тишината на нощта с вперени в тавана големи
очи си припомняше онази септемврийска вечер, когато след края на един от
поредните рок концерти на които бяха ходили заедно Владимир я изпрати до блока
на родителите И, а в тъмното на входа след като се бяха разделили и тя му беше
казала „Чао” дарявайки го с една от най-пленителните си усмивки и бе понечила
да се качи на първото стъпало, той внезапно я бе хванал и дръпнал за ръката и
така неочаквано Иглика се бе озовала в прегръдките му. Владимир лекичко я
придърпа. Без да отхлабва захвата си я бе изместил няколко градуса в дясно, бе
прилепил гърба и до стената на входа и преди Иглика да успее да отрони звук, бе
докоснал с много нежност набъбналите И от неочакваност устни. Отначало я целуна
веднъж, едва доловимо, леко шептящо, но много бързо след първоначалният миг на
вцепенение от връхлетялото я изневиделица случване, Владимира прочете в очите
на приятелката си неописуемо желание тайнството на ритуала по целуване да
продължи. Това го зареди с нова доза кураж. Устните му потърсиха нейните, но
този път бурно, отривисто, изпиващо до дъно и събуждащо сетивата на Иглика за
нов живот. Ушите И бяха писнали. Главата
И се завъртя и загуби по траектория от очаквано-неочаквани възприятия. Много пъти с Надя бяха обсъждали целуването.
Бяха гледали филми, в които актьорите се целуваха и отдаваха на чувства и
безмерна страст. Бяха разигравали етюди, в които разменяйки ролите си и двете
се бяха поставяли на мястото и на момчето и на момичето в една такава ситуация,
като и двата единодушно бяха решили, че момичето е в по-неизгодната
позиция от гл.т. на опита. В разговорите
им се предполагаше, че и двете ще се целуват, когато му дойде времето с
по-големи от тях момчета, което бе равнозначно на опит, класа, а от страна на
момичетата – поле за действие с ученолюбива насоченост по въпросите за
целувките, целуването и целувачите. Обсъждаха и въпосите дали е задължително
след целуването да дойде веднага и секс-а, но както Иглика, така и Надя все още
не разсъждаваха задълбочено над този въпрос. Бяха чели, естествено, книжки за
секса, за половото съзряване, но бушуващите хормони на пубертета все още търпяха поражение в битката с обичта на
Иглика към литературата, езиците, историята и спорта. Първата ситуация с целуване
в полутъмния вход мина успешно, като в следващите дни и месеци любопитството на
Иглика се разпали и двамата с Владимир се заеха да усъвършенстват техниките на
целуване, да опознават реакциите на телата си при такова съприкосновение между
двамата, но и да се забавляват и разтоварват. Целуваха се, когато се срещаха
след училище, целуваха се докато се разхождаха в парка, целуваха се в тъмния
кино салон, целуваха се под дъжда, целуваха се под слънцето, целуваха се в полу
тъмния вход на жилищната кооперация, където живееше Иглика, а целувките им все
повече и повече сближаваха двете им души и ги отдалечаваха от детството и
безгрижните дни. Така неусетно стигнаха
до деня на абитуриентският бал. Иглика избра да се облече в стилна къса кадифена
рокля, в зелен цвят, голямо деколте, което разкриваше гледка към прозрачната И
шия и загатваше крехките И рамене. Роклята беше тясна и по тялото И, като
подчертаваше мускулестите дълги бедра, плоския корем и за съжаление на Иглика
малките към него момент, но стегнати и щръкнали войнствено гърди. Избра обувки
със средно висок ток и се наложи да тренира в малкият коридор на апартамента
седмици наред преди да се опита да дефилира в пълният си блясък – с рокля,
обувки и прическа по алеята към ресторанта, който бе ангажиран за
абитуриентският бал на учениците от Езиковата гимназия. Дълго се чуди дали да остане с разпиляна по
раменете на бурни вълни коса или да послуша майка си и да прибере всичко в
изпънат кок. В края на краищата родителите надделяха и в абитуриентската вечер
Иглика се оказа с вдигната коса, прическа която придаде доста строго и сериозно
изражение на цялата И визия и искрено учуди съучениците И, които бяха свикнали
да я гледат разпиляна, неформална, с волно разпусната коса, с вечните дънки,
външни карирани ризи, равни обувки с груби подметки и неизменната раничка на
гърба, в която ежедневно носеше шпайковете. Владимир щеше да И бъде кавалер, но
решиха да не му купуват специален костюм, а да бъде облечен по-спортно – с панталон,
елегантна риза и едно елече върху нея, а костюма щеше да облече в нощта на
собствения си бал. За първи път през живота си Иглика се почувства като Пепеляшка.
Майка И се суетеше около нея. Братовчедките И се бяха заели да И помогнат за
доизпипването на визията И – едната лакираше ноктите И, другата я гримираше,
кръстницата И подреждаше необходимите за вечерта аксесоари в дамската кокетна чантичка – гребен,
парфюм, едно око на Медуза за късмет, разбира се пари и пакет носни кърпички за
еднократна употреба. Когато всички бяха готови със задълженията си по
превръщането на едно обикновенно момиче в принцеса Иглика се погледна в
огромното огледало закачено на стената в спалнята на родителите И. Това, което
видя И хареса, зарадва се, усети че полита и се изгубва в облаците на
собствените си отколешни представи за протичането на този тъй важен и дълго
чакан ден. Не след дълго дойде Владимир и двамата сподиряни от свои приятели,
но не съученици, които не бяха абитуриенти в същият ден се отправиха пеша към
двора на Езиковата гимназия. Минаха през целият град, което бе добър тренинг за
високите токове на Иглика. В смях, закачки и песни неусетно извървяха
разстоянието от жилището на родителите на Иглика до училището И. Там вече се
бяха събрали съучениците И и се оглеждаха едни – други с любопитни и критични
погледи. Последва слово на директора, плисната вода от менче с пожелание „На
добър час!”, а Владимир стискаше ръката И и всеки път, когато погледите им се
срещнеха Иглика усещаше влюбените струи на обожание, които струяха от
синьо-сивите очи на приятеля И.
- Лика, красавице, тая вечер първият
танц е за мене, нали обещаваш? – закачи я Мишо – единият от тримата и
съученици, които смятаха да стават лекари и усилено напрягаше мозъчни структури
над учебниците по биология и химия.
- Хубаво бе, Мише, до танците да я
докараме, ама нали видя че с тия обимки съм с една глава по-височка от тебе, но
какво пък... – намигна Иглика на съученика си.
Мишо веднага влезе в шегаджийския и
тон и въпреки, че леко се смущаваше от присъствието на Владимир продължи да се
закача :
- Тъкмо да видиш кави танци можем ние
шахматистите и пооо-нисичките хора, че той Владиии – висок, нали съм ви гледал
по дискотеките, като те хване и те върти като перце, а в тоя случай както си се
качила на тия ми ти кокили – май ти мен ще трябва да въртиш?!
Иглика изхихика. Биваше си го тоя Мишо
техния. Не веднъж и два пъти разсмиваше класа в часовете, с което си печелеше
овациите и обичта на съучениците им, но и ядните погледи на учителите.
Междувременно беше пристигнала и Надя. Иглика я видя, докато Надето се въртеше
насам-натам и оглеждаше насъбралото се цветно множество. В един момент съзря
приятелката си – очевидно търсеше Иглика.
-
Леле,
Ликааа, не можах да те позная с тая рокля. Много си шик! – Надя беше зяпнала от
искренно изумление.
-
Не
ме питай как съм – припряно отвърна Иглика – още се уча да ходя на тия обувки с
висок ток и честно ти казвам направо краката ми все едно са в менгеме и някой
върти ли върти лоста... Обаче аз съм предвидлива – Влади носи една раничка и
вътре съм си сложила едни ниски обувчици и след първите два часа смятам да се
преобуя.
Надя изхихика и посочи на Иглика
някъде в тълпата :
-
И
аз съм дала на кака една торба с ниски обувки. Кака ще е в градината на
ресторанта и по някое време ще си ги взема от нея.
Иглика метна разсеян поглед. Не видя
по-голямата сестра на приятелката си, но усети как тълпата от абитуриенти и изпращачи
се раздвижи. Време беше да вървят. Строиха се за снимка пред училището – после щяха
да редят фотографиите от вечерта в специално приготвяния за завършването
училищен албум. Щракнаха ги няколко пъти, а Иглика и Надя успяха да направят
различни от физиономиите за „всякакви случаи”, както обичаше да казва Надето.
След това всяка дама под ръка със своя кавалер пое по една от алеите на парка
към ресторанта, където щеше да се състои тържеството. Тълпата от изпращачи вече
бе оформила шпалир от двете страни на алеята. Чуваха са възгласи,
ръкопляскания, надуваха се свирки, щракаха светкавиците на фотоапарати. Някои
от абитуриентите пристигнаха директно пред ресторанта с коли. „Това беше –
помисли си Иглика – сякаш за една вечер всичко ще се промени. Ще влезем в онзи
ресторант деца, а ще излезем възрастни.” Стисна по-силно Владимир под
мишницата, усмихна се на няколко познати физиномии сред изпращачите, а после
влезе в ресторанта. Последва музика и танци до зори, много смях, забавни игри,
като най-накрая почти всички се оплакваха от болките в краката заради танците и
неописуемо главоболие от изпитият алкохол и силната музика в заведението.
Владимир остана с Иглика през цялата вечер. Танцуваха, смяха се, беше И хубаво
че споделят тези мигове и може да види игривото пламъче в очите му, което се
появяваше винаги, когато приятелят И се усещаше истински щастлив. Причината за
щастието на Влади бе Иглика. Момчето осъзнаваше, че приятелката му е една от
най-красивите дами на бала, изпитваше радост че е неин кавалер, любим,
най-добър приятел и въобще един от най-важните хора в живота на Иглика. Двамата
танцуваха блус, танцуваха рок, танцуваха валс, но като че ли вложиха
най-силният си емоционален заряд в изиграните народни хора и ръченицата
предизвикателство. Организаторите бяха поканили един от местните професионални
танцови състави, като няколко танцьора изиграха в продължение на цялата вечер
четири-пет интересни танца. Един от тези танци привлече вниманието на Иглика
осезателно. Обявиха го като „танц със стомни” – няколко от танцьорите държаха в
ръка стомни, а по едно време дори се
качиха върху стомните и размахвайки ръце за баланс заподскачаха по сцената
върху керамичните шарени водоноски, с което предизвикаха бурните аплодисменти
на абитуриентите. Иглика ги гледаше, като хипнотизирана, а през мозъка и
прелиташе мисъл след мисъл – лятото, стомната на баба И Радина, Борис до
селската чешма, Борис с кобилицата на рамо – върви и И говори сладко, Борис И
напива водата, а после като на шега И заявява че била вече Негова, след което
си отива... Толкова години бяха минали от него момент, а в различни неочаквани
мигове, Иглика вечно си спомняше очите на момчето до което се бе докоснала за
кратко и се бе почувствала за първи път необикновенно. След лагера преди 5
години Лада – сестрата на Борис, с която се бяха запознали случайно И пишеше
редовно писъмца. Чуваха се и по телефона, но така и не се бяха виждали. Лада И
споделяше своя свят, а Иглика И разказваше основно за отношенията си с Владимир,
споделяйки колко е хубаво да бъдеш щастлив и влюбен. От време на време Лада
споменаваше и Борис и именно това не позволи във времето Иглика да забрави за
момчето, което някога И бе напило стомничката. Беше завършил някакъв специализиран
техникум в София, а после се бе записал да учи висше образование във
Военно-въздушното училище в Долна Митрополия. Иглика не смееше да разпитва Лада
за него, но всеки път запаметяваше и най-дребният детайл в писмата на
приятелката си, които съдържаха някаква информация за брат И. Нямаше обяснение
на това свое автоматично сортиране и помнене на всяка малка подробност касаеща
битието на Борис. Опитваше се пред себе
си да си го обясни като проява на нездраво любопитство, но всеки път когато
подемеше спор с душата си относно това останало далеч назад в миналото И момче (вече мъж),
вътрешният и Аз бе губеш, а противникът – душа – ликуваше, въпреки че така и не
можа да открие какво точно изпитва Иглика.
Светлините от балната нощ угаснаха.
Прибра се боса, уморена, но усмихната. Владимир донесе раничката, в която бяха
прибрали и двата И чифта обувки. Този път влезе в малкия апартамент и И заяви,
че ще я сложи да спи и така ще си отиде. Очите на Иглика блестяха от
преживените емоции, изпитото количество алкохол и благодарността, която изпитваше
към приятеля си – за това, че цяла вечер не се бе отделил от нея, че споделиха
заедно този така важен за израстването на Иглика момент, и не на последно
място, че Влади бе отказал да танцува с всички нейни съученички, които се
изредиха да го канят. Двамата се познаваха вече толкова добре. Разбираха се
само с поглед. Владимир помогна на Иглика да съблече роклята, да разпусне
косите от пристегнатият кок, който по някакво чудо бе оцелял на превъплъщенията
на балната нощ, да си легне, а накрая я зави с одеялото, целуна я нежно по
заспалите и поръсени с емоция устни и угаси нощната лампа в стаята, докато
навън вече се развиделяваше. После си тръгна и остана в очакване приятелката му
да се обади, след като се наспи на другият ден.
Иглика спа до ранният следобед на деня
след балната нощ. Събуди се с главоболие и уморена. Не И се правеше нищо, не И
се разговаряше с никого, косата я болеше все още от опъването в кок предната
вечер. Стана и си направи кафе. Първо набра телефона на Владимир. Чу гласа му
и усмивката веднага озари все още неразсъненото И лице. Влади обяви, че до 30
минути е при нея, след което дойде време и за кафе. Иглика зареди кафеварката и
я сложи върху котлона на старата печка Мечта. Тъкмо смяташе да погледне
теливизионната програма във вестника хвърлен небрежно върху масата, когато
погледа И привлече едно писмо. Беше от Лада. Сърцето на Иглика заби. Какво ли
ми е написала този път за Него.... „Не, не е Любов – мислеше си Иглика – просто
е някакво странно любопитство от моя страна. Та аз не съм виждала този човек от
10 години. Срещайки го на улицата вероятно ще го подмина, няма да го позная...”
Замисли се... Дълбоко в себе си знаеше, че ще познае тръпчинката в центъра на брадичката му. Винаги, когато
получеше писмо от Лада, образът на едно 14-15 годишно момче изскачаше и се
забиваше като възклицателна в мозъка на Иглика.Така се случи и този път. С
треперещи и нетърпеливи пръсти Иглика разкъса плика в горната част и от него
изпадна писмо, но придружено от снимка. Не обърна внимание на писмото. Погледна снимката и дъхът и замря в
гърдите. На снимката Лада бе прегърната с висок красив младеж на около 23-24
години облечен във военна униформа. С тръпчинка в центъра на брадичката. Иглика позна Борис веднага. Обърна снимката и прочете на опаковата И
страна – „Аз и батко на дипломирането му, преди да замине на специализация в
Щатите.” „В Щатите... – отрониха устните на Иглика смълчано... На другия край
на света”... До този момент Иглика таеше надежда, че все някога може случайно
да го зърне пак, пак да чуе топлия му закачлив глас, но надписа на снимката
угаси внезапно и последната И надежда в тази посока... Едно беше и двамата да са в
България и да ги разделяха просто пътищата набраздили картата на страната ни, случайността можеше и да проработи в някой неочакван момент, а
съвсем различно бе да ги разделят океани и часови пояси.... Остана загледана в
младият мъж на снимката. Изглеждаше щастлив, усмихнат, прегърнал Лада, излъчващ
спокойствие и увереност. Замисли се къде да прибере снимката... Искаше да я
запази... Видя Борис за първи път от 10 години насам... Бе променен, но и
същия... Мислите на Иглика запрепускаха в шеметен танц... Удариха се в ръбовете
на съзнанието И, а после се подредиха в цветна спирала и продължиха да се
въртят с шеметна бързина... От унеса я изтръгна иззвъняването на входната
врата... „Вероятно е Владимир” – помисли си Иглика... В бързината пъхна
снимката в кухненското чекмедже за вилици и лъжици... Щеше да остане там до малките часове на нощта, когато в тъмното останала насаме с мислите си Иглика щеше да си спомни за набързо измисленото скривалище, щеше да си прибере снимката и дълго да се взира на светлината на джобното фенерче, сгушена в леглото си, в контурите на едно едновременно и познато и непознато момче, което по всичко изглеждаше се беше превърнало в красив и привлекателен мъж... Но сега се звънеше настойчиво на вратата. Иглика извика „Момент”, влезе в
банята и наплиска поруменялото си лице с хладка вода, а после превъртя ключа в
ключалката и посрещна приятеля си....
Следва....
25.09.2013г.
@Eli
***
хареса ми, десятка
ОтговорИзтриване