Да я откраднеш...
"Красива и умна жена не се намира случайно,
трябва да си я откраднеш от този, който не я заслужава!"
трябва да си я откраднеш от този, който не я заслужава!"
/Светослав Трайков/
Летеше. Устремено в среднощния мрак. Докосваше звездите с
дъха си. Проблясваше като едва видима светкавица над хребетите. Със зеници отразяваше
корите на дърветата в притихналите борови гори. Кацаше за кратко, за да отпие
глътка живителна сила от сребристите на лунна светлина води на реките. И после
пак летеше. И летеше. Крилете му чертаеха параболи. Въртяха полегналите осморки
на безкрайността. Поемаше дълбоко дъх и се издигаше над облаците. После
стремително се спускаше в най-ниското. Други птици го следваха за кратко, но
после оставаха назад. Като листа разпилени по вятъра. Скоростта се увеличаваше.
А дирите му се превръщаха в дъждовни
капки. Пееше му се, но душата мълчеше. Летеше. Пренасяше мечтите в друго
измерение. Редеше ги по напрашените рафтове на надеждата. Впиваше нокти в твърди скали. Набождаше пера в
смълчани треви. Клепачите му натежаваха и заспиваше за няколко милисекунди. А
после отново се стрелваше в безкрайното. С копнеж към желаното някъде. Обсебен от ритъма на кръвта завихрен в едно
сърце. Чуваше го през ноктите си. И през човката си. И през погледа на скитник
над полетата. Пресъхнаха страховете му. Стопиха се съмненията му. Изтляха
солените сълзи в езерцата от минало. Летеше изпънат като струна. Като опънати
тетива. Като рапира. Препускаше със вятъра. И вятър беше. Шептеше на кометите.
Комета беше. Пътуваше през времето и пространството. И време беше. Променяше себе си. Променяше
и света.
Тя спеше и сънуваше концентричните кръгове от ехото на
камък хвърлен във смълчани води. Стоеше боса и премръзнала на брега. Взираше се
в отражението си. Венецът от жълти глухарчета единствено топлеше косите и.
Бялата ленена риза до глезените с пъстри шевици по края на ръкавите ту се издуваше
от вятъра, ту прилепваше плътно и очартаваше снагата и. Плачеше, а сълзи не
потичаха. Говореше, а сноп от думи на прозвънваше. И сякаш дочула нечий зов разстлан
по водите, протегна дясна ръка право напред. Във очакване. Луната огря пръстите
и, а само след миг огромна птица долетя и кацна по протежението на лъчевата
кост. Заби огромните си нокти в меката И кожа. Остави отпечатъци и кървави
бразди. Но не болеше. Зеления И поглед срещна две очи. Две дълбоки очи от двете
страни на заострена човка. Заскита във
тях... А после... Внезапно птицата разпери криле. Обгърна я. Стопли я. Претопи
я. Превърна я в музика. Завъртяха се в пирует и поеха нагоре. По невидима
спирала. Танцувайки.Открадна я.... Бе четири часа след полунощ. Камбаната на
градския часовник счупи мрака. Два силуета – той и тя. Изчезнаха. Един във друг
преляли без остатък.
Епилог
Утринното слънце го целуна по носа. Разтърка очи и отново
засвети. Обърна поглед към разпиляната по възглавницата до него чуплива дълга
мека коса. Усмихна се и пак благодари, че още можеше да я нарича „моя”. Погали я едва чуто. Тя само леко се усмихна с
ъгълчетата на устните си. Промърмори в съня и продължи да диша равномерно. Някой пусна
радиото в съседите. Разнесе се гласът на Аксел – „Искаш любов... Едно чувство
дълбоко във тебе...Любовта... е нещото, което не можеш да скриеш...Искаш
Любов... спасението във очите ти... Любовта... е нещото, което не можеш да
скриеш...” Надигна се... Време беше пак за път... Оня най-дългия... Към
собствената и единствено възможна пулсираща Истина...
15.09.2013г.
@Eli
:-*
***
Няма коментари:
Публикуване на коментар