Повикай ме...

Повикай ме…

в лъчистите посоки на небето

аз още диря твоите следи

и всичко в мен от теб на заем взето

през времето неистово тупти

рисувам те вълшебен и далечен

бездумна птица с парещи криле

а пламъкът ти вятърен и вечен

гори със устрем в моето сърце

Повикай ме и тихо ще се сбъдна

сред утрото когато завали

със кротка нежност пак ще те прегърна

потъвайки във твоите очи

15.05.2017г.

Елица

---

NOTE:

На тези мисли ме наведе нещо прочетено при Елица Ангелова.

Повиците на душата не питат...
Летят през пространството и достигат адресатите си...
Отеквайки в дълбокото повикът резонира и връща смълчания отговор, за да просъществува едно обичане отвъд времето и пространството....

Eли

ps: И любимото DARE!

*****