След....

 

 

 

След…

 

Оглеждат се очите ти във мен

през бездната изпратили импулси,

във ниското си тихичко вглъбен,

вървиш по улици безкрайно пусти.

Високо съм. Далечна. И горя.

По-силна става светлината бяла.

Родена съм отдавна да блестя.

И днес отново пак се чувствам цяла.

Говорих ти безспирно за любов,

за старите предателства и рани,

нашепвах ти със звезден благослов

от чувствата в небесното прибрани.

Събудих се от този дълъг сън

в земята пуснах корени дълбоки

след теб остана непонятен звън

разпръснат във различните посоки.

Пак времето във джобчето прибрах

извезах ти и риза от коприва

до твоята врата небрежно спрях,

изписвайки : „Отново съм щастлива“.

Но ти не чуваш моя светъл зов,

далече си, ах колко си далече,

препускаш сред треви суров,

следите си от всички криеш вече.

Но зная, ще се върнеш с пролетта

и пак ще влееш в костите ми вяра,

когато си във мене аз трептя,

усещам се пораснала и бяла,

защото е финалния живот,

платени ще са всички стари грешки,

ще ни открие стария кивот,

дарявайки ни мъдрост по човешки.

 

23.09.2020г.

Елица