Обичаше
го.... Пламенно и страстно.... До червено.... До невъзможност. Отдадена
единствено и само на очите му. Всичко, което той казваше, което той правеше бе
най-прекрасното в съществуването и.
Онова нещо, което я изпълваше с енергия, със стремежи, с мечти, със
звезди, беше той, неговото съществуване. Бе толкова хубаво и толкова плашещо. А
тя – Стела, за първи път в живота си се чувстваше красива и желана. Боби е
омаен чаровник, шептяха приятелките и. Внимавай, момиче, загубваш ориентация.
Не не и не. Искаше да загуби себе си. Губеше себе си, всеки път, близо до него.
А прегръдките му – низ от страстни случвания. Светлинни удари в дълбокото
и. Пясък изтичащ между пръстите и, в
който искаше да зарови поглед и да
открие само неговата топлина. Обичаше до лудост. И и харесваше. Работеше до
късно. Ставаше рано. Оставаха нощите им. Нощи изпълнени със страст, с копнеж и
тъмно реещо се очакване. Прегръдки попиващи душата и, целувки изпиващи
горчивото по връхчетата на устните и, шепот вливащ се безпаметно във всяка
фибра на кожата и. Изсипваше водопад от коси по лицето му. Потъркваше студения
си нос в пламтящата му буза. Прокарваше връхчетата на пръстите си по гърдите му
до любимата вдлъбнатинка близо до хълбоците. Обичаше да слуша стенанията му. Стенания отразили релефно цялата и нежност.
Нежност разпиляна между среднощните часове. Часове, в които се обичаха, а Боби
шепнеше името и.
Тръгна
си. Работи пак до късно. Извървя пътя до апартамента с блуждаещи мисли. Усмихна
се на трима случайно преминаващи. Млада жена държеше за ръка малко дете,
възрастна жена се оглеждаше до светофара и мъж, около петдесетте, който я
погледна закачливо. Виждаше вибрациите във въздуха. Вдиша и
издиша. Реши да преброи до десет. Загледа се в пръстите на ръцете си. И си
спомни за оня миг, в който заедно взеха решение да се татуират. Беше по изгрев.
Лято и горещо. Вълните пееха. Стела искаше да подскача обута в сините си кецове
по плажа. И го направи. Пясъка пееше под стъпките и. Вълните намокриха обутите
и нозе. Вълнуващо си беше. А той я
гледаше със странния си загадъчен поглед. Лъчите на издигащото се от хоризонта
слънце се отразяваха в стъклата на очилата му.
Стела се налудува по брега, а после вплете пръсти в неговите и му
сподели своя план. Той се съгласи. Така след броени часове името на Боби бе
стилно изрисувано на дясното и рамо, вплетено в красиво изгряващо слънце, а на
неговия гръб, точно в основата на врата бе изписано нейното име вплетено в
красиви цветни преливащи една в друга линии. Изтърпя болката, досадното жужене
на машинката, дори опитите за свалка на татуиста. Него лято се бяха заклели с
Боби във вечна вярност и неразрушим съвместен живот. Стела се усмихна при мисълта за разменените клетви на морския
бряг, за сладките тръпки, които сковаваха тялото и всеки път, когато Боби
прокараше връхчетата на пръстите си по татуираната и кожа, за изписаните им на
мокрия пясък имена изпити от вълните, за всички мечти, които споделиха тогава
гледайки неколкократно изгревите и залезите. Продължи да върви по улицата.
Стигна входната врата, пъхна ключа. Заяде. Опита пак и установи, че е сгрешила.
Намери правилния ключ на връзката и направи нов опит. Този път се чу изщракване
и ключа се завъртя. Стела влезе в предверието. Асансьора не работеше от
началото на седмицата. Заизкачва стълбите. Бе стигнала до втория етаж, когато
внезапно някак изневиделица в гърдите и заседна буца. Въпреки това продължи
енергично да превзема етажите, докато стигна до техния последен етаж. Задъхана
и загрята от положеното физическо усилие при изкачването. Този път уцели ключа
от първия път. Остана учудена, когато установи че вратата не е заключена. Боби
вероятно беше вече вкъщи и я очакваше. Да, тя му се обади и му каза че ще се
забави след края на работното време около два часа, но свърши по-рано. В
антрето беше полутъмно. Лека светлина се процеждаше под вратата на спалнята.
Стела събу обувките и с безшумни стъпки се отправи направо към спалнята.
Усмихната натисна бравата и отвори вратата. Понечи да влезе и замръзна на прага.
Първото, което видя бяха две гърди, стегнати, големи, оформени безупречно от
очевидно вградения силикон. Черна дълга разпиляна по гърдите и голите рамене
коса, две сини очи, които я изгледаха безизразно, като натрапница. Стела се
отърси от първоначалното вцепенение. Едва сега забеляза Боби. Лежеше гол,
изпънат като струна, а непознатата жена бе седнала върху него и продължаваше невъзмутимо
да я наблюдава. Потърси очите на Боби,
но не ги откри. В един миг пространството се сля в бледосиня прозрачна мъгла.
Стела се усети лека като перце, сърцето и биеше като далечен приглушен звук от
хлопатар. Усети как тялото и се разтресе. Отстъпи крачка назад, а после даде
воля на емоцията. Не можеше да заплаче, а искаше. Не можеше да крещи, а гърлото
и изгаряше. Влезе в малкия хол. Първото което видя бе една обща снимка с Боби,
хвана я и я хвърли на пода. Трясък. Стъклото се счупи. Доближи се до прозореца
и опря студените си ръце на стъклото. Очите и все още бяха невиждащи. По
миглите се прокрадваха първите капчици сълзи от нанесената обида. Стела усещаше
как всяка фибра на тялото и трепери, опъва се и заплашва да я разкъса на
парчета. „Трябва да се махна оттук”, помисли си. Прескочи енергично счупената
снимка, отвори вратата на хола и отново се озова в антрето. Там се сблъска с Боби.
Виждаше, че и говори нещо, но думите му не достигаха до нея. Опита се да я
хване за ръка, но Стела вече беше до входната врата на апартамента. Дори не
усети как преодоля разстоянието по стълбите и излетя през вратата на
кооперацията. Едва тогава заплака.
Риданието я удари в стомаха. Беше като комета. Силен неочакван удар, от който
остана без дъх. Валеше дъжд. Проливен тъжен дъжд. Косата и се намокри и полепна по лицето.
Дрехите и подгизнаха за отрицателно време. Не усещаше студ. „Бягай, Стела, от
това злокобно място на необичане” и шептеше душата, „Бягай, Стела, и спаси
способността си да обичаш”..... Затича по мокрия асфалт и едва тогава видя
колко е боса. Дъждът отмиваше следите и, вятъра запокити спомените и в клоните
на дърветата покрай които преминаваше слепешком. Не мислеше. Действаше
машинално повтаряйки в себе си „Далече, далече, далече....Бягай..... ”. Дори не
разбра защо реши да пресича улицата. Не се огледа. Просто бягаше. И тогава....
Чу се рязък, свистящ звук, Стела се обърна. Светлини заслепиха невиждащите и
очи. Усети пронизваща болка в хълбока, полетя във въздуха, последва
съприкосновение с асфалта, а после мрак. Часовниците спряха да тиктакат.
Епилог
Слънчев
лъч се прокрадна зад леко спуснатите завеси и целуна лицето на Стела. Усети
разлялата се топлина по кожата и. Миглите и затрепкаха интензивно. Макар и
спуснати клепачите реагираха на светлината. Отвори очи и вътрешно се усмихна. „Здравей нов
ден. Благодаря, че пак ме има.”, прошепна си безмълвно. Протегна леко ръце
напред. Миг след това се чу леко почукване и докато Стела успее да отговори в
рамката на вратата се появи усмихнатото лице на Дидо.
- - Здравей,
красавице, как си днес?, поздрави я той.
- - Току
що се събуждам – Стела се протегна.
-
Време
е за поредната порция раздвижване. Нали знаеш, че не разрешавам да се
излежаваш. – Дидо и намигна закачливо.
-
Уф,
да, благодаря ти. – Стела обичаше упражненията за раздвижване, но и отнемаше
време докато се разсъни. - Знеш ли, Дидо, мислех си снощи преди да заспя....
Имам една татуировка, която ме притеснява. – Стела замълча.
Дидо
я загледа в очакване да продължи. Наблюдаваше вторачения и в празното
пространство поглед. Не посмя да и каже, че е виждал вече татуировката. Още,
когато я докараха в късната привечер след катастрофата. Тогава никой не даваше
гаранции, че Стела ще оживее. Крехкото и тяло бе натрошено на толкова места, бе
изпаднала в кома, с рани по лицето и главата, пулса и се усещаше едва. Боса,
мокра до кости, без документи. От него момент минаха десет месеца. Дидо виждаше
Стела ежедневно. Първо я посещаваше докато тя беше в гипсовото корито, а когато
костите заздравяха започнаха рехабилитацията. Неусетно се сприятелиха, а Дидо
се усещаше като че ли и влюбен в момичето с тъжните очи, както обичаше да
нарича Стела.
-
Татуировката
е името на бившия ми приятел.... – Стела усети как след думата приятел гърлото
и пресъхна и не можеше да преглътне.
Дидо реши да бъде
честен.
-
- Виждал
съм татуировката, Стела - отговори и с
безстрастен тон.
Стела
не очакваше подобен отговор и стреснато отмести очи от празното пространство
върху лицето му. Дидо продължи :
-
Стана
случайно, когато те докараха след катастрофата.
-
Аааха,
разбирам – Стела въздъхна – Няма значение.
Искам да я махна или да я преработят.
Дидо и се усмихна и
леко я погали по косата.
-
Спокойно.
Имам приятел, който ще помогне. Още днес ще говоря с него. По-сериозния въпрос,
Стела, е дали името на бившия ти приятел е все още „татуирано” в съзнанието ти?
Стела
се замисли. След като се събуди от комата вследствие на катастрофата бе мислила много за Боби, за себе
си, за случилото се. Плака. Мрази. Тъгува. Някъде там в светлината от заслепилите
я фарове на колата, която я блъсна загуби частица от себе си. Осъзна, че няма
да може да спре да обича Боби, но щеше да обича всички хубави моменти в
миналото си с него. А краят между тях – той бе единствено пренавиване на
времето за нея и нов шанс да обича и да бъде част от една реалност понякога тъй
плашеща, но същевременно вълнуващо прекрасна.
Стела
се усмихна тъжно на Дидо :
-
Там
е, Дидо, да, но след като има начин да залича физическите белези, по-лесно ще
постигна мир и вътре в себе си, ще преосмисля мястото на татуираното име на
Боби в съзнанието ми и убедена съм, че ще бъда щастлива, да.... и ще Обичам
отново. С Вяра. По начина, по който само аз мога.
Дидо
отново и се усмихна нежно, повдигна я леко от болничното легло и я понесе в
ръце към залата за рехабилитация, усещайки топлия и дъх до сърцето си.
The
melody....
* * * * *
* * * * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар