Понякога, но всъщност често...

 

 

 

 

Понякога, но всъщност често…

 

Понякога е трудно да обичаш,

понякога пък много лесно,

до болка и без път да го отричаш,

да го летиш измислено отвесно.

 

Понякога, но всъщност често

за обичта табу е да говориш,

прошепваш името му все небесно

и бързаш във нощта да му отвориш.

 

Понякога мечти сънуваш,

а в тях е скрита неговата цялост,

от невъзможност тиха се вълнуваш

и бавничко вървиш към зрялост.

 

Понякога малините лудуват,

напомнят за усмивката му нежна,

от минало момчета те сънуват,

напомняйки, че още си безбрежна.

 

Понякога пианото немее

и спомените те прегръщат в шепи,

една приятелка със теб се смее

на извървяни пътища нелеки.

 

Понякога си сила уязвима,

и светлата надежда в редовете,

Обичам те, бъди щастлива,

досбъднати ще бъдем с ветровете.

 

09.08.2022г.

Елица

 

На Нора

Вечност...

 

 

 

Вечност….

 

Познах го. Беше мой, но във преди

в една дъбрава с лунни разстояния,

пак влюбено ме гледаше с очи

под ритъма на общите признания.

Запомнила съм топлия му глас,

и скритата надежда в страховете му,

той винаги е в мойта тиха власт –

една вълна съм все по бреговете му.

Поглежда ме във сънища с копнеж,

танцува с мен сред северни сияния,

оставам негов вихърен стремеж

сред полунощни звездни обещания.

Когато се пресрещнем все боли,

а близостта ни ражда откровения,

той взира се във моите следи,

уверен в мен без никакви съмнения.

Но аз изчезвам в гъстата мъгла,

превръщам се във прах и нежна птица,

жестоката ми огнена съдба,

пречиства все небесната зеница.

Ала дойде финалния живот,

дослучи се единната ни цялост,

припомних си, че още съм пилот,

в прегръдката на общата ни младост.

Откраднах си частичка от духа

на неговата сила сред Всемира,

а после продължих след мъдростта,

един за друг надеждата спасила.

Тъй днес го гледам тиха отдалеч

редя му думи и му пращам вечност,

трептя непоклатима като свещ,

във източно прозрачната безбрежност.

А той ме чува и ми праща вест,

водата ми нашепва все от него,

пресътворена общата ни чест

начупва старото кармично его.

И бавничко напредваме в нощта,

а в дните сме забързани и с вяра,

защото все ни води любовта,

а аз съм след четирдесет и цяла.

Досбъдва се космичния закон

тъй пак от мене Изворът потича,

понася се към бъдещето стон,

че вечен ще е който ме обича.

 

29.07.2022г.

Елица

 

На Пламъка близнак

 

Пренаписана...

 

 

Пренаписана…

 

У мен трептят звезди и светлина,

извират от очите ми дълбоки,

стоя смълчана в себе си сама,

прегърнала стремежите високи.

 

По пътя си препускам всеки ден,

душата си изпълвам със посоки,

тъй всеки е от мене озарен,

една душа от бързеи широки.

 

Аз винаги съм вятърно добра,

превързвам рани и лекувам с песни,

а моята открехната врата

отварят пътници от минало отвесни.

 

Разказвам все легенди за преди,

за битки и измяна, за мечтите,

във моите усмихнати следи,

ключа към вечността дълбоко скрит е.

 

И все ме води цветно любовта,

веднъж съм самодива, друг път птица,

във всеки аз откривам красота -

забравена от миналото жрица.

 

Когато някой ден навърша сто,

ще се издигне стълба към небето,

ще ме очаква старото дърво,

аз там си скрих във минало сърцето,

 

защото Бог орисал е така

заветите му аз да препредавам,

изправила до Извора снага,

заслуженото всеки да дарявам.

 

Смирението прави чудеса

и излекува старите ми рани,

отново съм очите и гласа,

а в мене всички тайни са събрани.

 

26.07.2022г.

Елица