Както
винаги, намерих сили да заплача чак оставайки насаме със себе си....
А
още една добра душа отлетя в безкрая....
Защо
винаги срещата със смъртта е така неочаквана, изважда те мигновено от
щастливото безвремие на дните, припомня ти че нямаш време и трябва да бързаш,
да бързаш да изживееш всяка секунда пълноценно докато дишаш, докато вървиш с
широки крачки под небето, докато още можеш да изречеш „Обичам те”, защото
миговете се стопяват, а след тях остава само мъката – мъката на тези, които продължават своя път
след теб....
Няма коментари:
Публикуване на коментар