Моята синя аура...

 

снимка от интернет

Във синьо е небето ми

Разляно...

И отразено в тихите зеници...

Една любов

На кроткото ми рамо...

Е сгушена

Под водопад къдрици...

Вървя по дълги пътища

Незнайни...

Със мислите си

Бъдното рисувам...

И някъде в следите ми

Нетрайни...

Най-важно е това

Че съществувам...

Обичам загадки и тестове... Обичам да опознавам себе си в най-дълбоко вътрешното, онова невидимото за реалния свят, в което се приютявам Винаги, когато изпитам потребност да помълча, за да събера достатъчно сили за пътя, който имам да извървя напред. Прелетях през въпросите като птица. Разперих просто крилата, а очите ми отразиха светлината на монитора до бяло. Замислих се над някои, за други мишката щракаше тотално автоматично. Разголих малката си микровселена, за да осъзная приключвайки на страница девета, че инстинктивно много отдавна съм открила истината за себе си, прегърнала съм я и уверено следвам нейната песен – единствено възможната във дните и нощите ми, в реалностите и сакралностите ми, в радостите и тревогите ми, в победите и загубите ми... Обичам да живея с емоциите в сърцето ми. Обичам да дарявам любов, да вървя по дългите коридори на това чувство изучавайки в детайли формата, интензивността, цвета и дори мириса на неговото трептене, обичам да усещам обичта към мен, без да я очаквам, без да я поставям като основно и задължително условие в съществуването ми. Без любов живота е изпразнена от смисъл илюзия, утъпкана с прашни стъпки, окъпана от кални дъждове, облетяна с пречупени криле, в която думите са прах, от който нищо не може да бъде възродено. Интуитивно избирам на къде да пътувам в мислите си. Вярвам на вътрешното знание и мъдрост родени в едно щастливо минало, калени в бурите на отрицание и избори, изживяли моментните пропадания в бездната от изисквания, възможности и резултати, за да стигнат до настояще, в което са се превърнали в най-силно оръжие и константен механизъм за оцеляване. Понякога се чувствам тъй изгубена и сама. Тогава пиша в дневници или в писма. Смълчавам се в безкрая, летя. В такива мигове като че ли съм най-способна да простя на себе си, на другите, на света. Все още се уча да казвам „Не”, дори да обичам до смърт, до небе, до поле от надежда, до лунната сянка или до хоризонта на любимото море. Големия страх от отхвърляне лекувам с търпение и бавни стъпки в предопределената траектория на движение. Усещам мислите на другите – понякога сред хаос от светлинни атоми или пък като далечен шепот носен по вятъра и срещнат на кръстопът от сънища.  Не съм способна да забравя хората, които харесвам, дори да се случи така, че никога повече да не ги докосна или поговоря с тях.  Ще пиша писма и ще ги крия в старата хралупа на дървото до пътя, ще протягам палец към луната винаги по Пълнолуние, ще се гмурвам отривисто във водното дълбоко, ще докосвам дъното с ръка, а после ще плувам отново нагоре и ще изкачам на повърхността останала без дъх, за да откривам отново и отново че света е едно по-добро място, защото ме има, защото те има, защото ни има... и дишаме... Релаксиращото състояние на ума ми помага винаги да намеря отговорите. Обичам да слушам вътрешния си глас, а той неизменно остава ден след ден моя най-добър компас за сбъдване на реалността. Щастлива съм с моята синя аура, а тя пази вярата ми – онази вяра от молитвите и приказните медитативни състояния, от кръга на миналото – настоящето - и бъдещето, от танца на сродните души, от Любовта като усещане за пълна осъщественост, от случването ми в редицата от мигове в един поток от светлина, наречен диря към безкрая...     

02.02.2013г.

Ели 

Линк към сайта за тестване на аурата

 

 ***