(Както никога преди.....)
Беше
на брега. Там, където земята целуваше водната шир. Вълните нежно се разливаха.
И пееха с вълшебен глас. Докосваха босите и крака, а после някак
носталгично се изгубваха обратно в дълбокото синьо. Пяната оставяше следи. Видими
отпечатъци в причудлива форма. Взираше се в солената вода. Докосваше я с мисли.
Бели мисли за сини случвания. А водата изпълваше очите и. Проникваше
невидимо в кръвта и. Разтърсваше я. Въртеше душата и в странен магичен
пирует. Превръщаше я в птица, в малка сребърна мида, в стон, в
случайност, в звезда от друго измерение. Разпръскваше я, а после я събираше
отново.
Беше
на брега. Мислеше пак за онази любов. На лунна светлина. Една случайност.
Нетърсена, но случена. През лятото. Беше сама. Тогава. А от близко
заведение се носеше музика. Пуст плаж. Единствено лунната пътека споделяше
светлина. Очите и потъваха в безкрая. Тъмен хоризонт. Безпосочни мисли. Просто
някакво възможно взиране. Навън към непознатото. Навътре в нея си. И
тишина, изпълнена от шума на вълните. И нежната музика – песен за свобода.
Любима песен. Спомени. От един друг живот. Случен в началото на
спускането по спиралата. Хубав живот, но безвъзвратно отминало. Мислеше, за
едни очи, когато внезапно Той се появи от. . . нищото. Бос. Късокос. Крачолите
на дънките подгънати. И гол до кръста. А вятър духаше. Топъл вятър. Източно
разлистен. Усмихна се. Странно бе. Не видя очите му. Бяха в сянка. Усети
погледа му. Настойчив. Изгарящ. Копнежен. Попиващ тялото и. Дойде и приседна.
Загледа вълните. А нейното сърце заби лудо. Непознат. До нея. При пътеката от
лунна светлина. Тя бе сама. И без компас. Под звездите. Какво ли биха казали
сестрите и. Той я докосна. Случайно или търсено. Едва чуто по ръката. Мълчаха.
Усещаше мислите му вътре в себе си. Поиска го. Някакво случване между сезоните.
Между страниците на дните и нощите и. Осъзнаваше, че е неопитна. Осъзнаваше, че
е грешно. Един глас в нея прошепна – Сгреши, време ти е, хей.... А той дори не
я погледна. Стоеше притихнал. А сърцето му отмерваше стъпките. Вървяха заедно
към края на някакво вълшебно търсене. После той леко и грациозно се
надигна от пясъка. Хвана нежно ръката и и я изправи. Подчини се инстинктивно.
Вятърът развя полите на бялата и дълга рокля. Развя косите и, надиплени
по гърба като водите на бушуваща река. Не промълви. Не дръпна ръката си.
Остави я да лежи спокойно в неговата длан. Видя как той се съблече. Докосна
топлата му кожа. Очите и попиха отпечатъците, които стъпките му оставиха в
мокрия пясък. Пусна ръката и и се затича към вълните. Хвърли се пламенно и се
изгуби сред тях, като вятърно-пясъчен скитник подирил простор сред вода.
Погледът и се замята лудо сред сребърните отблясъци на нощната солена вода.
Развърза неусетно панделката пристегнала бялата и рокля в кръста. Памучния плат
се свлече на пясъка. Тялото и свободно дишащо, заблестя като призрачно,
отразяващо бледата лунна светлина. Затича се към вълните. Лека, ефирна,
търсеща, изплашена че няма да Го открие сред синьо-зелената бездна. Полетя за
един кратък миг, а после кожата и потъна сред топлината струяща от разчупеното
за кратко водно огледало. Устреми се към дъното. Волна. Дишаща. Търсеше го.
Тялото и го зовеше. Всяка фибра пулсираше в ритъма на неговото сърце. Чуваше
отчетливо ударите му. Повтаряше – искам те, искам те, искам те. Достигна
го някъде по средата на пътя им между дъното и повърхността, където ги
очакваше среднощен звездопад – пазител стар на тайни. Изплуваха. Поеха
дъх. А после вкопчиха телата си неистово едно в друго. И затанцуваха. Сред
вълните. Въртяха се в магичен пирует. Нагоре –надолу, наляво-надясно, завой и
отново. Прегърна го, а той галеше мократа и кожа настойчиво и неспирно.
Пръстите му рисуваха тайнствени знаци по гърба и. Запали кръвта и. Разбушува
мислите и. Тя сливаше ръцете им във водното легло под тялото и. Отново се
връщаше към него копнееща. Целуна я. Страстно, отпиващо, като последна глътка,
преди сбогуване. Настойчиво и обещаващо.Раздиращо и стихийно. Мократа и коса
тежеше. Остави го да зарови пламтящи устни в нея. Бе тъй прекрасно. Единствено
Луната ги шпионираше. Едно начало, с неясен край. Но някак си не ги
интересуваше. Солените им тела продължаваха да се притискат сред
развълнуваната морска шир. Не търсеше очите му. Усещаше единствено
засилващия се копнеж да потъне дълбоко в тялото му, да се слее с мислите му, да
стане част от жестовете му, да проговори със сърцето му. Да бъде Негова за
някаква поредица от мигове до утрото. Той плуваше, а тя се носеше лека като
перце, обвила ръце около шията му. Затворила очи. Притихнала в гърдите му.
Хоризонтите в двуполюсната същност на нейното вътрешно недокоснато
пространство се сливаха и отдалечаваха. Препускащи през времето, събитията,
хората, които беше срещала, думите които беше казала, желанията, които беше
сбъднала, битките, които бе спечелила, загубите, които бе преглътнала. А
накрая тези същите хоризонти се разпиляваха в Неговия непознат силует. Беше го
очаквала винаги. Не вярваше, че е истински. Нарисува го във сънищата от
миналото. А ето че Той беше истински. Една вълна ги изхвърли на брега. Останаха
притиснати един в друг. Вълните ги обливаха, а после се стопяваха невидими,
заменени от следващи и следващи.... Видя очите му. Видя ги за миг. Беше и
достатъчно. Странният им блясък се отрази в зеленото на нейните зеници. И
остана там. Запечатано. Нейните атоми. Неговите атоми. Водните атоми.
Всичко в едно. Объркан романтичен хаос от цветни неочаквания. В неговото
дълбоко. В нейното още по-дълбоко. А той шептеше заклинания. Слушаше го
като омагьосана. Гласът му беше с аромат на музика. Ръцете му милваха нежно
гърдите и. Изтръпнала потъваше във общото под тежестта на тялото му. Зарови
ръце във косата му и единствено промълви : Обичам те като че ли..... Обичаше ли
наистина?! Обичането – непознато чувство. Прокраднало се тихичко зад ъгъла в
частица от душата и. Но настанено трайно и завинаги. Усети го за първи
път тъй истински. Изригна като спящ от векове вулкан. Заля първо краката
и, запълзя предателски нагоре, настани се неканено в корема и, погъделичка гърдите
и, уви се като примка около шията и, върза невидима превръзка на очите и,
изплете плитки в косата и. А той я целуваше, проникваше в най-тайните и
недостъпни места на станалото и напълно подвластно на непознатите ласки тяло.
Усещаше вятъра, но искаше целувките, искаше водата да продължава да
облива преплетените им тела, искаше звездите да ги наблюдават издайнически,
искаше да го обича до край. Пагубно. Неразумно. Вълшебно. И за двамата. Усети
мига на абсолютното преливане един в друг. Дочу камбанен звън от минало. Смях.
А после тихо. Смълчани небеса без облаци. Любимото стихотворение. И пътища в
съзнанието и застинало на кръстопътя. А вътрешното и безмълвно шепнеше за
някакво въздушно случване, за оцеляване и време за пречистване. Усещаше топлия
му дъх по тялото си. Докосна мократа му кожа търсещо. Не искаше да я пуска.
Лежаха някак странно смълчани, но тя чуваше думите му вътре в себе си, но не и
музиката. Тогава Луната и намигна и тя разбра. Бе твърде късно за промяна на
посоката. Целуна го нежно, а после се изправи леко, разтрогнала прегръдката им.
Бялата и рокля лежеше захвърлена малко по-нагоре на сухия пясък. Загледа
вълните. И сребърната лунна пътека. Блестеше примамливо. Мократа и кожа
настръхна. Обичаше вятъра, но в него миг и бе студено. Погледна през рамо към
него.... Все още лежеше на мокрия пясък. Не я гледаше. Вълните обливаха с
тъга тялото му. За кой ли път. Сълзите и потекоха. Как искаше да се
върне отново там и да се сгуши до сърцето му.... Вместо това се затича към
водата и се хвърли в безмилостната и прегръдка. Потъна в дълбокото и някъде там
сред синьо-зелени кристали, водорасли, миди, риби и златен пясък видя неговия
образ. Изправи се рязко и очите му се вторачиха в хоризонта. С очакване. Не
изплува. Надигна се и зачака. Нищо. Огледа с тревога безлюдния плаж. Вдигна
бялата рокля и я задържа във ръцете си. Беше тъмно. Облаци бяха премрежили
красивите тъжни очи на Луната. Изчака да отминат и тогава ..... Внезапно
лунната пътека заблестя с невиждана до този миг светлина. И някъде по пътя и,
вглеждайки се с търсещ поглед Той видя опашката и. Опашка на риба. Тласък и тя
се изгуби сред вълните. Време беше за среща със сестрите и. Русалките са
винаги по три.... А любовта – тя остана вътре в него като че завинаги, а върху
нея – по тялото и, като странен отпечатък, за да помни че двамата веднъж
са се случили някъде, под огромното вечно търсещо и тайни пазещо небе.....
By cinderellathespy
2012
изображение от тук
Както никога преди...
Няма коментари:
Публикуване на коментар