Птица съм...

Птица съм…

Птица съм и птица ще остана

в звезден полет сбран във тишина

всяка болка и заспала рана

знам че със любов ще заздравя.

Следвай ме по сините пътеки

част бъди от моята душа

вярата си ще дарим на всеки

сред безкрайна бяла светлина.

Времето усмихнато ме гони

вятърът ме гали със очи

топъл дъжд нозете ми обходи

сред безброй дослучени мечти.

Някъде далече над морето

облаците скриха моя блян

ще ме запази истинска сърцето

в светъл звук от нежност разпилян

20.09.2016г.

Елица

---

NOTE: След огромната буря преди една нощ изгоряха суичовете на интернет доставчика. Целия град и област останаха без интернет. Беше много интересно да се наблюдава как хората навсякъде – в магазина, на детската площадка, на работа, на улицата обсъждаха само това – липсата на интернет връзка. Замислих се до каква степен сме станали зависими от технологиите, от електронното свързване със света. Живеем повече пред компютрите и прозореца към света, който ни дава интернет. Интернета е станал ежедневието ни – в магазина дори едно безкасово плащане на покупките си не можеш да направиш ако интернет връзката е срината. Без интернет изпаднахме в някакво безвремие. Огледахме се в реалността. Сетихме се, че има и други занимания освен това, да стоим пред мониторите. Почивката, обаче, беше кратка. Днес връзката е отново възстановена и със сигурност всички в областта вече сърфират до безкрай във виртуалното пространство, наваксвайки пропуснатите 24 часа. Замислих се какво реално ми дава интернет и какво ми взема. Краде от времето ми – време, което реално мога да прекарам сгушена в леглото с някоя интересна книга, докато чашата чай дими на нощното шкафче в съседство, или пък време през което мога да потанцувам под звуците на някоя любима мелодия, време което мога да прекарам разгръщайки старите албуми и тършувайки в спомените си – всички, онези красиви и интересни мигове, които ми се случиха много преди интернет да измести много от важните неща в живота ми. Какво ми дава интернет – Вятърното – моето местенце за споделеност към света, контактите с приятели, с които в реалността ме разделят огромни разстояния, информация за интересни места, хора, събития. Признавам си, че все още търся баланса между даване и вземане. А времето си тече. И за да не съжаляваме един ден за множество пропуснати мигове от реалността, трябва по-често да оставаме далеч от интернет и без суичовете да са изгорели. Просто да ориентираме съзнанието повече да търси реалността, допира, усещането за реално съществуване, за реална съпричастност, за реално реализиране на любовта (не само на думи). Душата има нужда от сбъдване. Виртуалното ни дава само по ½ усещане, а хората сме устроени да имаме потребност от цялото, от пълна осъщественост. Като се замисля – не е трудно. Може би просто се изисква малко повече воля!

Ели     

 *****