Сътворение...

Сътворение...

Понякога си мисля, че небето

се стига лесно стъпвайки на пръсти,

полита към безкрайното сърцето,

сред мислите вълшебни и лъчисти.

Земята тихо тихо се стопява,

превръща се във точка сред  Всемира,

надежда сред звездите избуява,

посоката към бъдното намира.

Преливаме докрайно в синевата,

пресрещайки любов и още нещо,

превръщаме се в част от тишината,

следите ни се сливат безметежно.

В такива мигове разбираме съдбата

и силата на древната ни цялост,

запалваме със шепот светлината,

на нашата космическа избраност.

И ставам Теб а ти вибрираш в Мене –

два атома – пазители в безвремие,

от силата ни слънцето си взема

и режисира следващото сътворение.

18.06.2017г.

Елица

*****