Зад хребета…
Назъбено небето пак блести,
във свойта белота прибира длани,
смехът му като птица се топи,
сред облачни завои неразбрани.
Търкулва вятъра една мечта,
над звездното завързва куп надежди,
а после се развихря в самота,
по пътища звънливо безнадеждни.
Душите търсят тихо светлина
и пеят свойте непробудни песни,
предвижват се по стръмна полоса,
изпълнена със много неизвестни.
Така зимува цялата тъга,
заклевайки пространството със вечност,
с очакване се взира в пролетта,
зад хребета на нашата безбрежност.
28.11.2018г.
Елица
Няма коментари:
Публикуване на коментар