Накрая...

Накрая…

Пулсира тихо моето стъбло,

издига се сред лунния отрязък,

запазва ме небесното легло,

докато мисли чупя с нежен трясък.

Болезнени мъглите ме зовът,

потъвам в непрогледната им същност,

следите ми безгласно се топят,

докато пият от вселенска мъдрост.

Отново Бог е наредил мечти,

във стръмните полета на надеждата,

посипал ги е със безброй звезди,

а после е изчезнал в бездната.

И пак сме насаме ний двама с теб,

обсъждайки една любов непреходна,

гласът ми от гласа ти е спасен,

в безкрайността ни трепетна и шепотна.

И пъхвам в джоба ти аз светлина

родена във пространствата на времето,

загръщам се със твойта топлина

отхвърлила с усмивка бремето.

Пак ставам песен, огън и тъга,

една безмерна оцветена вечност,

а ти се скриваш в мойта тишина,

римувайки безкрая със човечност.

Накрая ли? Остава синева

във сенките на общите отблясъци,

а аз съм пак висока и с крила,

чертаеща „Обичам те“ сред пясъци.

18.12.2018г.

Елица

*****